Опасността от асимилиране на България в титовската държава за момента е пресечена от намесата на „трети фактор" - Западните сили. В периода обаче между завършването на Втората световна война и подписването на мирните договори Отечественофронтовското правителство, респективно българската комунистическа върхушка, продължават антинационалната дейност по въпроса за българското население в географската област Македония и фактически са най-ревностния проводник на убийствена за идентичността на българското население в този район политика. На X пленум на ЦК на БРП (к), състоял се на 8 и 10 август 1946 г., се стига до пълна капитулация пред югославския натиск и апогей на предателството на комунистическите емисари в България към българския народ. С решенията на пленума се стига до непознато никъде в света „денационализиране на една народност от собствената й държава". Дава се простор на интензивна и повсеместна антибългарска дейност не само в Пиринска Македония, но и в Югославия. Изложението по македонския въпрос на пленума е направено от Георги Димитров, „подкрепено е напълно" от секретаря (смее ли да не подкрепи!) на областния комитет на БРП (к) в Горна Джумая - Евтим Георгиев, посрещнато е с ръкопляскания от целия пленум. С ръкопляскания е приета и декларацията (в същия дух и смисъл) на пленума, прочетена от Вълко Червенков. Антинационалната позиция на Георги Димитров става политическа линия на цялото партийно ръководство. Комунистическата партия в България (и абсолютно подчиненото й вече ОФ правителство), застава на становище, че обединението на „македонския народ" е наложително да се извърши под егидата на Македонската народна република - т.е. в границите на Югославия. Указанията за това са дадени на Георги Димитров от Сталин на едно посещение на Димитров при съветския управник в Кремъл на 7 юни 1946 г. В разговора им диктаторът от Кремъл (и идеолог по „националните въпроси", представете си!) заявява съвсем цинично: „Че няма развито македонско съзнание в населението, това още нищо не значи..." В Пиринска Македония започва истинска инквизиция върху хиляди и хиляди българи, които трябва да изживеят „имплантацията" на „македонизма" в собствената с плът и душа, така както тази изкуствена операция е провеждана (безмилостно и със всички възможни средства) вече трета година върху българското население във Вардарска Македония. В Горноджумайска област започва масирана пропаганда, разпространяват се широко вестници и материали, литература на току-що „излюпения" в чужбина изкуствен македонски „литературен" език, неразбираем и чужд за населението. Десетки младежи се подбират за обучение на тази „нова наука" в Югославия. За да се парализира всякаква съпротива на българското население срещу насилствено започналата асимилация, през лятото на 1946 г. е проведен съдебен процес срещу останалите неизбити непосредствено след 9. IX. 1944 г. дейци и членове на ВМРО. В цялата област се настаняват специално обучени в титовите школи „преподаватели" на македонски език, които изпълняват ролята на съветници и помощници на партийните комитети по денационализация на българското население. Върховното изпитание за българската народност в Пиринския край настъпва при „преброяването" от 25 до 31. XII. 1946 г., когато насилствено 70% от населението е принудено да се регистрира като „македонци". Преброителите обикалят домовете с милиционерска охрана и партийни функционери и всяка съпротива срещу налаганата денационализация на българската народност е наказвана със затвор, концентрационен лагер или изселване. На 1 август 1947 г. в Блед (Югославия) Тито и Е Димитров подписват споразумение за образуване на федерация на южните славяни, в която Пиринският край попада в македонската съставна част на федерацията, а Западните покрайнини в българската съставна част. Федерация обаче не можа да се осъществи и след Бледското споразумение. Югославия показва тенденция на откъсване от съветската орбита, но това не намалява денационализацията на българското население в Пиринския край и през първата половина на 1948 г. Просто „няма пленум и решение на партията" и затова всичко си върви „както е наредено". Дори дни преди официалното оповестяване от Москва на разрива между ЮКП и Коминформбюро (т.е. ВКП (б)), Георги Димитров е толкова неинформиран, че на 2 юни 1948 г. дава интервю на „Юнайтед прес", в което заявява: „С всяка стъпка по пътя на братското сътрудничество, българският и югославският народи подготвят федерацията на двете народни републики..." Само броени дни по-късно, след оповестяване на разрива между ЮКП и Москва, се свиква XV пленум на БРП (к), проведен на 12 и 13 юли 1948 г., който обръща отношенията с Югославия на 180°, което още веднъж подчертава безпринципността и антинародния характер на политиката на БРП (к). Както и досега, така и в бъдеще, комунистическата партия в България ще се ръководи сервилно и безпрекословно от решенията на Москва. Или, както народът фигуративно се изразяваше: „Когато в Москва кихнат, у нас има вече бронхопневмония".