Любомир Христов: Възстановяването на България от кризата ще е L образно  От Татяна ПунчеваВсички статии на автора  

• 1
• 2

Любомир Христов, председател на УС на Института на дипломираните финансови консултанти
Фотограф: Анелия Николова

 
Как бихте определили 2009 г.? Година на въпросите или година на отговорите? 
- В личен план - година на страха. Страхът ме овладя през март 2009 г., вече отмина, но остана като доминиращ спомен. До март наблюдавах сравнително спокойно как се топи портфейлът ми, но тогава ме обхвана страх и желание за бягство. Сега изглежда иронично, че точно през март капиталовите пазари удариха дъното. Иронията е в това, че с разума си зная, че емоциите са лош инвестиционен съветник, дори го преподавам, но това не означава, че съм имунизиран. Добре че устоях и не направих нещо прибързано и глупаво. 

В по-общ план 2009 г. определено внесе измамно успокоение в световната икономика и пазари. Успокоение, защото паниката от октомври - декември 2008 г. отмина; измамно, защото със страшна сила се залагат бъдещи проблеми главно поради масираните и невиждани досега интервенции. Точно защото са масирани и невиждани те са и проблемни, тъй като не сме сигурни как ще бъдат овладени и обърнати от централните банки и правителствата. В същото време се присъединявам към онези, които оценяват положително такава намеса, защото без нея светът би потънал в депресия.

В този смисъл 2009 г. е повече година на въпросите, отколкото на отговорите. Това, което се случи през миналата година и ще продължи, е началото на един нов цикъл - "новото нормално", което още никой не е наясно какво точно е. Авторът на този термин е Питър Бърнщейн и той имаше предвид последното нормално, което започна през 1981-1982 г. и продължи до 2007 г. 70-те години бяха тежки години, златният стандарт замина окончателно в историята с отвързването на американския долар от златото, установи се двуцифрена инфлация, рецесия и два нефтени шока - въобще загубено време за капиталовия пазар.

Но от 1980-1981 г. до 2007 г. старото ново нормално се характеризираше с трайно овладяване на инфлацията, спадане на лихвите и оттам няколко последователни балона в активите, като дори крахът от 1987 г. (бел. ред. - на 19 октомври 1987 г. DIJA се понижава с 20% за един ден, станал известен с името "черният понеделник") се оказа едно малко отклонение на фона на възходящата тенденция.
Затова си мисля, че както 2009 г. не даде отговорите на поставените въпроси, така и през 2010 г. едва ли ще намерим всички отговори какво ще бъде новото нормално.

Изглежда, че ще бъде в световен мащаб със значително по-нисък растеж, развитите държави ще трябва да се справят със сериозни публични дългове, опасността инфлацията отново да надигне глава ще е реална, което няма да е добре за капиталовите пазари. Като цяло според мен на развитите капиталови пазари няма да има средногодишна доходност от 10-12%. Напълно възможно е те да навлязат в релси, където краткосрочните спекуланти да имат предимство пред дългосрочните инвеститори. 
 
Стъпвайки на тази база, коя тогава ще е подходящата инвестиция за хората в този период. Има ли конкретен актив, на който те да разчитат за повече доходност? 
- Въпросът за това в кой тип актив да инвестираме днес, утре, следващата седмица и т.н. е нещо, с което се запълват финансовите страници на вестниците. Както и досега, един тип активи ще доминира през една година, за да бъде сменен от друг тип през следващата. Сигурна рецепта за загуби и разочарования е да се гони последният надценен актив или компания. Непрофесионалният инвеститор трябва да си дава сметка, че участва в "игра на губещия" - както я нарича Чарлз Елиз, автор на книга под същото заглавие. Аналогията е с тениса. Понякога печели не по-добрият, а този, който направи по-малко грешки.

Как нормалният човек, специалист в друга област, различна от финансите, може да спечели в "играта на губещия"? Аз продължавам да вярвам, че най-доброто, което човек може да направи, е не да се пази от финансовите пазари, като стои встрани от тях, а да се възползва при пълно съзнание на рисковете. Иначе, избягвайки риска на пазарите, се излага на редица житейски рискове и инфлация. Също така продължавам да мисля, че най-добрият начин това да се случи е човек да има диверсифициран портфейл от всички основни класове активи, съобразен с неговите лични обстоятелства - поносимост към риск и времеви хоризонт.

В никакъв случай да не се занимава с капиталовите пазари, ако ще има нужда от парите си в следващите 3 до 5, а най-добре 7 до 10 години. Неизвестното на утрешния ден се осреднява в по-дълги периоди и колкото повече се увеличава периодът, в който имаш експозиция, толкова по-малко несигурен става резултатът.

На пръв поглед тази теза противоречи на твърдението, че краткосрочните трейдъри ще имат предимство, но не всички хора имат ресурса и времето да са пред екрана на компютъра всеки ден по няколко часа.

Така че не бих посъветвал хората да странят от капиталовия пазар. Начинът човек да поддържа стабилна покупателна способност е да диверсифицира инвестициите си между акции, книжа с фиксирана доходност, в нашия случай банкови депозити и задължително малко стоки. 
 
Последните няколко години бяха години на имотен балон и ипотечни кредити. Разглези ли това хората у нас? Превърнали ги от спестители в консуматори? И ако да, накъде сега при условие, че вече няма лесен и евтин достъп до дълг? 
- Много хора у нас се обърнаха към кредита - и ипотечния, и потребителския - и това е абсолютно нормално. То трябва да стане нормална черта на различни сегменти в българското общество. Например няма никакъв смисъл един млад човек с образование, енергия и амбиции да чака да спести пари за кола на старо. Когато взима кредит, той го взима срещу човешкия си капитал, който е натрупал и който е един сериозен и доходоносен актив. Така че кредитът, и фактът, че имаме достъп до потребителски кредити са безспорно положително явление, което трябва да продължава да се развива.  
Бумът в ипотечните кредити и балонът на цените също е нещо, което нямаше как да не се случи на фона на десетилетия дефицит и натрупано, неудовлетворено търсене, река от чужд капитал, търсещ малко по-висока доходност в места все по на изток от Брюксел и бюрокрация и корупция, непозволяващи по-продуктивното му инвестиране.

От гледна точка на личните финанси въпросът е на оптимално поведение и внимателно задлъжняване в рамките на способността на отделното семейство да обслужва задълженията си. В някои страни, главно САЩ, Ирландия, Испания, Великобритания, задлъжнялостта на големи части от населението се превърна в социален проблем. Например в САЩ през 2009 г. са отнети домовете на 4 млн. семейства за неплатени дългове. Мисля, че у нас това не е и няма да е проблем в скоро време.

От гледна точка на спестовността за мен е кристално ясно, а тепърва ще става ясно за все повече хора, че тя е недостатъчна. През 2000 г. бяха променени правилата на играта за осигуряване на стандарт на живота на старини - държавата се сви като гарант на пенсии (друг е въпросът, че гаранцията е доста мизерна от гледна точка на сегашните пенсионери) и прехвърли грижата и риска върху активното население.

То обаче, в масата си, нито осъзна, нито пое тази грижа. Всеки, който в момента се осигурява върху доход, по-нисък от действителния и не спестява допълнително, е обречен на рязък спад в стандарта си след пенсиониране. Очаквам към 2020 - 2025 г. бедността сред възрастното население да стане национален проблем - или фискален, или социален. 
 
Можем ли обаче да направим извода, че ако преди кризата нашето общество е преминавало все повече от спестовен към консуматорски тип, то тя ще спре това развитие и дори може да ни върне назад? 
- Всеки преценява за себе си. Би било разумно да се успокои нарастването на задлъжнялостта. Аз очаквам да продължава да има хора, които могат да си позволят и има смисъл да взимат и ипотечни, и потребителски кредити, за да финансират днешното потребление срещу бъдещите си доходи. Обратно, ще има и хора, за които е по-важно да спестяват и да инвестират.

Така че не бих казал, че ще има някакво връщане назад. По-скоро общата осреднена тенденция ще зависи първо от това каква част от хората са активни финансово и, второ, каква част от тях са пасивни, уплашени и по принцип не участват на пазарите. И за което плащат с ограничени житейски възможности.  
 
А доколко моментът на кризата е удачен да се увеличи доброволното пенсионно осигуряване и застраховането, така че хората да се подсигурят за несигурните времена? Заговори се и за реформа в пенсионното осигуряване...
- Често се говори за финансово ограмотяване и обучение. Моят личен опит обаче ме ограмоти, когато ми се наложи да платя значителна сума за приемане в болница в чужбина. Сметката ми беше 20 хил. долара за 24 часа. Затова оттогава нататък, когато пътувам до САЩ, винаги си правя здравна застраховка независимо от цената й. 

Финансовата грамотност се състои в това хората да са наясно, че днес могат да направят нещо, от което ще зависи благополучието им утре и че когато дойде утре - след 10-15 години, вече ще е много късно да се взимат мерки. 

Още през 2007 г. заявих, че пенсионната система у нас вече е провалила хората, родени между 1960 и 1965 г., които разчитат на пенсионната система такава, каквато е. Родените в този период ще започнат да се пенсионират през 2020 г. Към момента в универсалните пенсионни фондове средните остатъци са между 500-700 лв., които не стигат за смислен допълнителен доход. Дори и да се удвоят или утроят тези средства през следващите десет години, пак няма да е достатъчно.

Задължително е хората да знаят, че рисковете са си за тяхна сметка, а възможностите са 15-20-30 години преди пенсиониране, а не 2, 3 или 5 години. Всеки от нас решава, дори когато не решава и не прави нищо, с какви средства ще разполага, след като се пенсионира. А пенсионирането трябва да е синоним на финансова независимост. 

Колкото до реформата в пенсионната система,  тя спря по средата. Тръгна много добре през 2000 г., с добър надзор на инвестиционната дейност и корпоративното управление. Това, че всяка пенсионна компания предлага само по един портфейл на клиентите си обаче, е спирачката й, защото рискът се прехвърли върху хората, а не им се дава възможност за избор. Ако очаквате да нося отговорност, оставете ми възможности да избирам. На това се базира и идеята за мултифондовете, макар според мен и те да са плаха стъпка в правилната посока.

Дори и тези три вида портфейли - мултифондове - да влязат в сила от 1 януари 2010 г., което очевидно няма да стане, те няма да решат въпроса с избора. Изследванията по поведенчески финанси показват, че когато покажеш три възможности на човек, той избира средната, защото крайните две му изглеждат прекалени. Затова очаквам 80-85% от хората, ако имат три възможности, да изберат средната. Т.е. за голямото мнозинство пенсионният портфейл пак ще остане един.

Това, което у нас липсва, а трябва да има възможност да се появи, е професионалният финансов съвет - съобразно обстоятелствата на всеки конкретен човек професионалист да те посъветва какво можеш да очакваш, точно както един лекар би поставил диагноза. 
 
Слушайки ви, се питам - след като спукването на имотния балон спря наливането на средства в икономиката, капиталовите пазари ще носят ниска доходност през следващите няколко години, а изчезнаха и чуждестранните инвестиции, какво оттук нататък ще задвижи отново икономиката? Държавата, вътрешното потребление или...? 
- Аз съм песимист за динамиката на българската икономика в средносрочен план, за следващите три до пет години. Надявам се отговорните в правителството лица да се усетят, защото се опасявам, че със своите действия задушават и без това задъхващата се стопанска активност чрез изтегляне на ликвидност. Банките не кредитират - и основателно, държавата не плаща за получени стоки и услуги (през последните дни се заговори за известна промяна). Без ликвидност стопанската дейност замира - като улична локва, която през декември започва да замръзва откъм плитките си краища към средата. Това - в краткосрочен план.  

В средносрочен са ясни няколко неща. Първо, никога няма да се повторят 2006 и 2007 г. като приток на капитал отвън. На тези две години по-скоро трябва да се гледа като на изключения, отколкото на нормално състояние. В същото време огромна част от тези средства бяха пладнешки окрадени и нуждата от пътна и енергийна инфраструктура например си остава.

Допълнително пенсионната и здравната реформа не са на такава фаза, че да могат бързо да мобилизират вътрешните спестявания на населението. Тогава какви са нашите варианти? Или ще заместим липсата на външен ресурс с вътрешни спестявания, за което не сме готови, или инвестиционната ни активност ще отслабне и ще спъва растежа. Тоест аз виждам L образна форма на възстановяване от кризата у нас.  

Второ, аз съм песимист за конкурентоспособността на българското стопанство, и то не заради липсата на технологии и инженерни кадри, а заради изоставането на светлини години от развитите световни практики по мениджмънт и маркетинг. Опитът ми показва, че често група хора, наречени екип, у нас продължава да е по-малко ефективна от индивидуалните усилия, което е бариера за възприемането на напредничави знания и практики.

Нашето бъдеще ще зависи от създаването на добавена стойност и доход. А дали си успял да създадеш добавена стойност става ясно едва тогава, когато има друг, който е готов да плати за твоя продукт или услуги. В преобладаващата у нас практика успехът се разбира и търси като събиране на монополни ренти. Едни хора застават около държавата, блокират всички, които биха могли да ги конкурират, и насочват паричен поток към себе си.

Докато това занимание е по-доходоносно, трябва да си луд да инвестираш, да поемаш рискове и да се опитваш да създаваш стойност за себе си и за клиентите си.
Това у нас. Иначе българинът, когато попадне в институционално подредена среда - в Люксембург, Брюксел, Ню Йорк или Сингапур, става продуктивен като правило и за себе си, и още повече за тези, които му плащат. И ние ще си подредим средата един ден, но не преди да сме осъзнали в големия си брой, че е нетърпима.от в. Дневник