Всяка религия има една история, която ни разказва как хората, които я изповядват, осмислят света и живеят живота си. Тя може да бъде дефинирана като отличителен комплекс от вярвания, символи, ритуали, доктрини, институции и практики, които дават възможност на членовете на традицията да установят, поддържат и честват един изпълнен със смисъл свят. Като характерен модел на човешко мислене и действие, религията е традиция, която се предава по наследство, преминава през времето и запазва трайна идентичност, заедно с тенденцията да се променя и да бъде преобразявана.

           Идеологията обединява символично натоварени възгледи и ценности, които дават обяснение и оценка за света и обществото и които целят да мотивират определен тип обществени действия и да ги направляват. 

            Религиите са особен род идеологии, чиито амбиции в политиката достигат до намерението да се създадат световни държави. В религиозните държави се появяват и развиват и институциите за контрол възху политиката и политиците, за борба с противниците – тайна полиция, инквизиция и т. н. Религиите са вдъхновявали и направлявали войни и борби за своите свети места. В определени периоди от историята са били на прогресивни позиции, особено в борбата за консолидация на силите в борбата за национално освобождение. 

            Безспорно е възраждането на влиянието на религиите и тяхното идеологическо настъпление е доста успешно. В това няма нищо лошо, но само при условие, че става дума за свобода на вероизповеданието. Усилването на влиянието на църквата върху държавните институции в много държави и особено овладяването им от религиозната йерархия не може да смятаме за приемлива обществена промяна. Това са претенции срещу свободата на личността, срещу установените от буржоазните революции водещи позиции на светската власт. 

         Религията е оставила своя отпечатък върху историята и продължава да оформя и да бъде оформяна от съвременния живот. Значението й във всички части на света е голямо. Един човек може да не бъде последовател или член на определена религия, но все пак трябва да познава основните религиозни възможности в една по-голяма религиозна общност и подобаващото поведение за хората от тези религиозни групи. 

        Важно е да се подчертае, че всяка идеология се интересува от отделните аспекти на реалността и фрагментира живота. Тъй като една система от идеи не може да даде цялостна интерпретация на реалността, която да бъде валидна за всички неща и да важи за всички периоди, идеологията често се преживява и приема като религиозен мироглед, основаващ се върху убеждението и вярата. Като система от взети наготово идеи, идеологията дава на човека гаранция, че е напълно спасен и го освобождава от напрегнатостта да прониква в съдържанието на живота и да търси неговия истински смисъл. Без съмнение тя се опитва да обхване всички аспекти на личния и обществения живот и да подчини цялата реалност на живота на определени идеи, убеждения и морални практики, които целят общото благополучие, прогрес и щастие. Водещите критерии в случая са утилитарният стремеж за полза, изискването за ефективност на действията и стриктното спазване на предписаните правила, независимо от уникалната неповторимост на личността, която трябва да ги изпълнява. Идеологията е “учение или теория, която не само се провъзгласява за абсолютна и всеобхватна истина, но и която предписва на човека определен начин на поведение и действие”; тя винаги изхожда от отричането и отхвърлянето на всичко личностно като непотребно и е насочена към масите, колектива, народа, класите или човечеството.

Платон е открил света на идеите. Идеята е смислов образец, на който вещите подражават. Наполеон пръв нарича "идеолози" група френски теоретици, тъй като според него те повече фантазират, отколкото изследват. Така терминът идеология започва да се различава и противопоставя на научна теория.

Идеологиите са идеи, които се стремят да променят света, без да имат достатъчно съответствие с него, докато научната теория е съвкупност от идеи, чиято истина зависи от това дали идеите съответстват на фактите. Следователно идеологиите са идеите, които променят фактите, а теории са идеи, които обясняват фактите.

Идеологиите са идеи, обвързани с ценности. Затова в тях има морални ценности и политически възгледи. Обикновено една идеология е свързана с конкретна социална група и изразява интересите, ценностите на тази група. Идеологията е "заинтересована идея", докато научната теория "не е обвързана с ценности" (Макс Вебер). Науката се стреми да ни представи истини за света, независимо дали те ни харесват или не ни харесват.

Днес идеологията се възприема като система от идеи с конкретни политически цели, която служи за обосноваване и легитимиране на конкретен политически възглед.

Често думата религия е използвана преди всичко със значението на „организирана религия“ — организация от хора, подкрепящи практиките и изповядването на определен вид религия, често под формата на юридическа личност (вж. Религиозни организации).е понятие, което повечето хора нямат никаква представа за произхода му и значението му. Затова накратко ще обясня и двете. Думата религия идва от латинската дума "religio", която е глагол и означава съвсем буквално "свързвам с Бога". В съвременния език тази дума е придобила значението на духовна култура, която има тази цел, а именно - да свързва с Бога. Най-разпространените и познати такива култури днес са: християнство, ислям, будизъм, шинтуизъм. Самият будизъм сам по себе си не е традиционна монотеистична религия като християнството например. В будизма главно се акцентува върху самоусъвършенстването на духа и установяване на мир и хармония с висшите духовни структури. Но хората разбира се трудно помнят такива подробности и предпочитат да унифицират всичко, като по този начин разбира се се оформят изкривени и понякога дори крайно смешни разбирания за определени понятия.

       Но винаги, когато религия и политика се смесят, духовното измества светското. Водачеството на папата по духовните въпроси (което се прехвърлило и върху светските въпроси в папските държави) бил всесветско водачество (границите на което включвали това, което ние наричаме “западно християнство”), докато кралете и императорите, които често заявявали, че имат властта си по божествено право, са имали ограничен контрол в рамките на това “западно християнство”.

Юдаизъм , Християнство и Ислям

         Тези три традиции са в тясна историческа връзка. Между тях се наблюдават някои важни сходства, но същевременно се открояват с техните послания и ритуали. Исторически юдаизмът се появява първи, следван от християнството и исляма, но последните две имат теологически претенции, че предшестват своите „основатели” и водят началото си от самото Сътворение. Тези три религии понякога са наричани съвкупно „религии на Запада”, защото възникват в и са с най-голямо влияние на Запад – областта около Средиземноморието, Европа и Северна Америка. И все пак тяхното вляние се простира далеч отвъд тези региони. Често пъти са разглеждани като монотеистични традиции поради това, че при тях се набляга върху върховенството на Бог.; също така те са наричани „религии на Писанието” поради важността, която отдават на едно свещено писание.

Християнство 

            Христианството ни води първо до библейските земи, споделяни с юдаизма, а след това през Европа и други области, където тази религия доминира. Християнството възниква в Палестина около 30 г. от н.е. и е тясно свързано с юдаизма в своите начала и има много общи черти с него - най-вече еврейската Библия, позната на християните като Старият завет. Но разбира се, християнството е „основано” от Иисус и божесвеността на Иисус е една от разделителните линии между тези две религии. Универсалното послание на християнството е за спасение, основано върху живота, смъртта и възкресението на Христос.

Най-общо исторически християнството може да се раздели на 3 основни направления:

- Римо-католицизъм - Римо-католическата църква е най-голямото единично църковно тяло, което включва западните църкви с латински обред и няколко източни католически църкви - с над 1 милиард кръстени членове общо;

- Източно християнство - Източно православие, Ориенталски православни църкви (копти, яковити и арменци), Асирийската източна църква (несториани) с около 100 000 члена и други църкви, с общо членство повече от 300 милиона кръстени вярващи;

- Протестантство - множество групи като: англиканци (макар че те би трябвало да са в отделна група), лутерани, реформирани/презвитериани, баптисти, методисти, назаряни, анабаптисти и петдесятници.

            Християнството е принципно свързано с държавите-нации. То е послужило като средство за проникване на бялата идеология по света.

            Християните идентифицират Иисус с Месията. Титлата Месия идва от еврейската дума машия и ознаава "помазания". Християните вярват, че като Месия, Иисус е помазан да бъде управник и спасител на евреите и на цялото човечество, че Бог е едно вечно същество, което съществува като три отделни, вечни, неразлъчни лица: Отец, Син и Святия Дух. Спасението от "греха и смъртта" е достъпно чрез вяра в Иисус като Спасител поради неговата изкупителна жертва на кръста, където той "плаща" за нашите грехове. Християнството почита Библията като вдъховено от Бог слово. Тя е съставена от две части - Стар завет и Нов завет. Библията е написана от хора, които са били вдъхновени от Святия Дух и поради това това слово е непогрешимо Божие слово. В протестантската традиция се вярва, че Св. Писание съдържа цялата истина необходима за спасение.

Християнството (от гръцката дума christos - помазаник, “Месия”) се е зародило като една от сектите на юдаизма в І век от новата ера в Палестина. Това първоначално родство с юдаизма е изключително важно за разбирането корените на християнската религия - проявява се и в това, че първата част на библията, Старият завет е свещена книга както за юдеите така и за християните (втората част от Библията - Новия завет, се признава само от християните и се явява за тях най-важната). Разпространявайки се сред евреите на Палестина и Средиземноморието, християнството още в първите десетилетия на своето съществуване завоюва привърженици и сред другите народи.

Възникването и разпространението на християнството е станало в периода на дълбока криза на античната цивилизация и упадъка на основните и ценности. Християнската религия е привлякла много от разочаровалите се от римското обществено устройство. Тя предлага на своите привърженици пътя на вътрешното спасение: да избягат от разложения и греховен свят в себе си, вътре в собствената си личност, на грубите плътски удоволствия се противопоставя строгия аскетизъм, а на високомерието и тщеславието на силните на деня - съзнателно смирение и покорност, които ще бъдат възнаградени след настъпването на Царството Божие на земята.

 Човек, съгласно християнското учение, е направен "по образ и подобие" на Бога. Обаче грехопадението, извършено от първите хора, е разрушило богоподобието на човека, поставяйки му петното на първородния грях.

Условията през епохите и културите са променяли политико-идеологическия контекст на християнството, и това предизвикало ред църковни разцепления - схизми. В резултат на това са се появили съперничество между различните разновидности на християнството - "вероизповедания". Така през 311 год. християнството станало официално разрешено, а в края на четвърти век при император Константин - официална религия, намираща се под опеката на държавната власт. Но постепенното отслабване на Западната Римска империя, в края на краищата е довело до нейното разпадане. Това довело до увеличаване влиянието на римския епископ (папата), който взел на себе си функциите и на светски владетел. Още през V - VII век, по време на така наречените христологически спорове, изясняващи съотношението между божественото и човешкото начало в личността на Христос, от имперската църква са се отделили източните християни: монофисти и др. В 1054 год. станало разделението на православна и католическа църкви, в основата на този конфликт лежало разбирането за свещеността на държавата - византийската църква имала подчинено по отношение на държавата, а латинската църква се стремяла да подчини светската власт.

След гибелта на Византия под натиска на турците-османлии през 1453 година, главна опора на православието се оказала Русия. Обаче и тук споровете около обредната практика в XVII век довело до разкол, в резултат на който, от православната църква се е отделило старообрядчеството.

На запад идеологията и практиката на папството, предизвикали през средните векове все повече протести както от страна на светските върхове (особено германските императори), така и от низините (движения в Англия, хуситите в Чехия и др.). Към началото на XVI век този процес се оформил в движението Реформация.

Ще разгледаме основните вероизповедални форми на християнството, образували се в процеса на историческото развитие на християнския свят.

Православие - едно от трите основни направления на християнството - исторически оформила се като негово източно разклонение. То е разпространено най-вече в страните на Източна Европа, Близкия изток, на Балканите. Названието "православие" (от гръцката дума "ортодоксия") за първи път се среща в работите на християнките писатели през ІІ век. Богословските основи но православието се е оформили във Византия, където то е било господстваща религия през IV - VIII векове.

В продължилото философското и теоретично развитие на християнството, не малка роля е изиграло учението на блажения Августин. На границата на пети век, той е проповядвал превъзходството на вярата над знанието. Действителността, според неговото учение е непостижима за човешкия ум, доколкото зад събитията и явленията се крие волята на всемогъщия Творец. В учението на Августин за предопределението се казва, че в сферата на "избраните" предопределени към спасение, може да влезе всеки, който се уповава на Бога. Защото вярата е критерия за предопределението.

Покръстването на киевския княз Владимир и новгородския Добрин - това са първите стъпки в историята на християнизацията на цяла Русия. Широкото приемане на християнството е свързано с интензивното усвояване на северните територии в края на 18 век. На вълната на преселението, християнството се разпространява и утвърждава по територията на цяла Русия.

След победата на Куликовското поле, Русия бързо укрепнала икономически и политически. В 1448 год. Събора на руските архиереи, независимо от Константинопол, въздигнал на Московския митрополитски престол и на цяла Русия, резанския митрополит Йон. С това било поставено началото на автокефалията, самостоятелността на Руската църква.

(Тук срещаме умишленото фалшифициране на историята - нищо не се споменава за ролята на България при установяване на християнството в Русия. Все пак първите християнски епископи  в Русия са били българи, а не гърци)

Другото най-голямо (наред с православието) направление на християнството е католицизма. Думата "католицизъм" означава всеобщ, вселенски.

Неговия произход - от неголямата римска християнска община, първи епископ на която, според преданието, е бил апостол Петър. Процесът на обособяване на католицизма в християнството е започнал още в III - V век, когато се натрупвали и задълбочавали икономическите, политически и културни различия между западната и източната част на Римската империя. Началото на разделението на християнската църква на католическа и православна, е в резултат на съперничеството между римските папи и константинополските патриарси за върховенството в християнския свят. Около 867 год. е извършено разделянето от папа Николай І и константинополския патриарх Фотий.

 Католицизмът, като едно от направленията на християнската религия, признава нейните основни догми и обреди, но има ред особености във вероучението, в култа и в организацията.

Организацията на католическата църква се отличава със строга централизация.

Римският папа е глава на тази църква. Той определя доктрината и въпросите на вярата и морала. Неговата власт е над решенията на Вселенските събори. Папата упражнява  абсолютна власт над държавата. Това е единствената територия в Европа, където се задържа теокрацията. Папата обединява двете пълновластия, времевото и духовното, религиозното и светското. Заемането на позиция предизвиква различни реакции и не винаги е по вкуса на правителствата. По тези причини, отношенията между религия и общество за католицизма са особено тесни и противоречат на идеята за тотално разделяне между двете.

Догмата за чистилището (междинно място между рая и ада) го има само в католическото вероучение. Душите на грешниците, на тези, на които не тежат прекалено големи - смъртни - грехове, горят там в очистващ огън (възможно е, този символически образ да е мъките от гузната съвест и разкаянието), а след това получават достъп в рая. Срокът на пребиваване в чистилището може да бъде съкратен с добри дела ( молитви, пожертвования за църквата), които извършват в памет на умрелия, неговите роднини и близки на земята.

Учението за чистилището се е появило още в първи век. Православната и протестански църкви отхвърлят учението за чистилището.

 В православието, обет за безбрачие дава само черното духовенство (монасите). За католиците безбрачието (целибат), установено от папа Григорий VІІ, е задължително за цялото духовенство.

Историята на протестантството започва с Мартин Лутер, който първи скъсал с католическата църква, и е формулирал и отстоявал основите на протестантската църква. Протестът против Римокатолическата църква бързо се разширява и скоро Лутер отхвърля правомощията на папата и на църковните събори и обявява, че той ще се ръководи само от Библията и от здравия разум.Те са основани на възможността за непосредствена връзка на човек с Бога. Бунтът на Лутер против духовната и светска власт, неговите изказвания против индулгенциите, против претенциите на католическото духовенство да контролира вярата, съвестта и правото на посредник между хората и Бог, били приети от обществото много остро. Традиционният възглед, че църквата е необходимият посредник между отделния християнин и Бога, се оказва погрешен. Ако прбследим Лутеровото учение, излиза, че изобщо няма основание Римокатолическата църква да съществува.

Освен че поставя под въпрос ролята на тази църква, Лутер протестира против редица нейни особени схващания и прояви.

Същността на протестантството се заключава в следното: божествената благодат се дава без посредничеството на църквата. Спасението на човека е в резултат на неговата лична вяра в изкупителната жертва на Христос. Миряните не се отелят от духовенството - свещеността се разпространява над всички вярващи.

От тайнствата се признават кръщението и причастието. Вярващите не се подчиняват на римския папа. Богослужението се състои от проповеди, съвместни молитви и пеенето на псалми. Протестантите не признават култа към Богородица, чистилището, отхвърлят монашеството, кръстното знамение, свещеническите дрехи, иконите. В Библията се казва: "Праведния живее чрез своята вяра". Тази идея е легнала в основата на формулираните от Лутер главни принципи на Реформацията. Той ги е записал  във вид на 95 тезиса. Те са написани на северната врата на църквата в замъка Витенберг. Ето някои от тези тезиси:

Не е по Христос учението, в което се казва, че не е необходимо покаяние за тези, които са си купили индулгенции за спасение на душите. На истински каещите се, Господ дава прошка на греховете и освобождение от вечните мъки, на което разкаялия се може да разчита и без папска грамота

Истинският християнин гори от желание да последва Христос. Не в разрешителната грамота, а в чистосърдечното разкаяние е пътя към спасението.

Тезисите са обнародвани на 31 октомври 1517 год. и този ден е станал празник на протестантството. Лутер често подчертава колко е важно хората да се подчиняват на законната гражданска власт. Зад това прозира гледището му, че църквата не бива да се меси в гражданското управление. (Не трябва да се забравя, че Реформацията не е само богословски диспут. До голяма степен тя е националистичен германски бунт против влиянието на Рим и може би това е донякъде причината Лутер да има силната подкрепа на немското дворянство.) Но независимо от Лутеровите цели и намерения неговите изяви вероятно са накарали много немски протестанти да възприемат абсолютизма в политиката. В този смисъл писанията на Лутер вероятно също са помогнали да се проправи пътят към Хитлеровата ера.

Друг голям представител на Реформацията е Жан Калвин (1509 - 1564).

Неговия главен труд "Наставление в християнската вяра", публикуван в 1536 година, когато протестантството се е установило вече като учение, е станал основа на ново религиозно направление - калвинизма. За разлика от деятелите на ранната Реформация, за Калвин, център на вниманието не са Евангелията, а Старият завет. Калвин е развил учение за абсолютното предопределение, по което всички хора, съгласно непознаваемата божествена воля, се делят на избрани и осъдени. Нито с вярата, нито с "добрите дела", човек може да промени нещо в своята съдба, избраните са определени за спасение, отхвърлените - за вечни мъки.

Последователите на протестантските църкви с калвинистка ориентация (калвинисти или реформатори) са имали широко влияние в Шотландия, Холандия, в северна Германия, Франция, Англия.

      Централна Европа предлага спектакъла на невероятна пъстрота, сякаш е кожа на пантера, религиите се променят, когато преминаваме от едно княжество в друго. Управляващият Аугсбург решава през 1555 г. религиозния въпрос, като въвежда принципа за единство на вярата и издига в политически принцип максимата “Cujus region, ejus religio”  ( “Чието е управлението, негова е религията” ), териториалната локализация предопределя вероизповеданието на поданиците, които задължително избират религията на техния монарх.

Англиканската църква е държавната религия на Англия. В 1534 год., след скъсването на месната католическа църква с Рим, английският парламент обевява крал Хенри VІІІ за глава на църквата, т.е. църквата станала подчинена на кралската власт. В средата на ХVІ век е било въведено богослужение на английски език, отменени са постите, иззети са иконите, престанало да бъде задължително безбрачието за духовенството. Прието било учението на "средния път", т.е. било избрано нещо средно между католицизма и континенталния протестантизъм. Основите на англиканското вероучение са отразени в "Книга за общите молитви".

Най-голямо по броя на последователите протестантско учение е баптизма (от гръцки - до потопя във вода, кръщение с вода) се е появил през 70-те години на ХІХ век. Последователите на това учение провеждат кръщение само на възрастни хора. "Никой не може да избере вяра за човека, в това число и родителите. Човек трябва да приеме вярата съзнателно." - основен постулат на баптистите и  християните-евангелисти.

Движението на адвентистите (от лат. - пришествие) се родило през 30-те години на ХХ век в САЩ, в периода на жестока икономическа криза и масова безработица. В такава ситуация, предсказанието за второто пришествие на Христос, се възприемало като спасение.

Това са основните черти на  историята на протестанството.

 Причините за разкола на църквите са многочислени и сложни. Но въпреки това, може да се твърди, че главната причина за разкола е човешкият грях, нетърпимостта, неуважението към човешката свобода.

         Днес ръководителите на западните и източните църкви се стремят да преодолеят пагубните последствия от многовековната вражда. Например, в 1964 год. Папа Римски Павел VІ и контантинополския патриарх Атиногор, тържествено отменили взаимните проклятия, произнесени от представителите на двете Църкви през ХІ век. Положено е начало на преодоляването на греховното разделение на западните и източни християни. 

        Някои от политическите мислители също имат определено отношение към религията и основно – влиянието и върху държавата и политиката.

         Изхождайки именно от специфичния за неговото време натуралистичен светоглед, Николо Макиавели е приемал, че хората живеят, като подражават на природата, поради което не съществуват „природни основания” за това да бъдат упреквани, че природният и социалният свят се управляват не от Бога, а от Съдбата (Fortuna), същността на която се свежда до естествената сила на нещата, тяхната причинна връзка и последователността на събитията.

В изключително тясна и съвсем непосредствена връзка с етическите възгледи на Н. Макиавели са и неговите религиозни възгледи, в сферата на които той е известен като изразител на изключително дръзки за онова време мнения. По техната вътрешна структура и съдържателна същност изказаните в този аспект възгледи на Н. Макиавели са белязани от несъмнена последователност и висока доза двойственост или дори противоречивост, във връзка с което и в макиавелистическата историография са възникнали и лансирани разногласия, характаризиращи го в широка палитра от антихристиянсканасоченост на възгледите му до поборничеството му за истинско християнство.

Всъщност, значението и мястото на религията в цялостното учение на Н. Макиавели е обусловено изключително в зависимост от нейната способност и роля при решаването на общественополитическите конфликти, и най-вече от ангажираността им с истината, морала, разума и нравствеността. При това, тъй като той е категорично убеден, че разумните доводи (т. е. истината) никога не са били могли да бъдат и не са способни да имат силата да убеждават масите, Н. Макиавелие отреждал на религията съвсем не качеството на инструмент или път към истината, а единствено функцията на опора на обществената нравственост, при което е подчертавал, че от хората може да бъде очаквано нещо добро само там, където сред тях господствува религиозното благочестие. Така, пределно ясно разграничавайки нравствените и социалните аспекти на религията, Н. Макиавели е издигал на преден план нейната способност да представлява „общия интерес”, при което е подчертавал, че ако самото християнство бе имало способността да бъде „едно” и „единно”, то и в света не е щяло да съществува толкова голям безпорядък, гонения и мъка.

Спирайки се на въпроса за силата на религиозното въздействие върху хората, Н. Макиавели недвусмислено изразява гледището, че тази сила се състои съвсем не в това, че религията разкрива истината и обяснява устройството на света, а в това, че тя учи как да се живее и че дава нравствена опора на живота на хората. При което, разгледана от позицията на използуваните от християанската религия главни средства за въздействие, каквито са отказът от размишления (мислене) и акцентиране върху емоциите (и в частност върху „страха от Божието наказание”), то според него те свидетелствуват много повече за нейната слабост, отколкото за нейната сила, и най-вече за нейната адекватна пригодност при слабите хора.

Именно във връзка с всичко това Н. Макиавели специално и изрично акцентира върху своя извод, че самият той не е могъл да намери и не намира никакво друго обществено средство за постигане от хората на истината за света и най-вече на моралната истина, освен именно религията; и че анализът на самия ход на обществения живот недвусмислено му е показал, че той съвсем не се подчинява на законите на разума, а че е подчинен изключително на необуздаността на страстите, в която именно сфера единствената възпираща злото сила е и може да бъде богопочитанието и страхът от Божието наказание. Впрочем, в този именно контекст Николо Макиавели подчертава, че възпираща злото сила е и може да бъде, също така, и страхът от наказанията от владетеля, който именно страх е в състояние да компенсира случаите, в които е налице липса на страх от Бога; и че така, в крайна сметка, благопристойният обществен живот на хората може да бъде осигурен върху основата на тези два видове схрах.

Проблемата, обаче, тук се съдържа във факта, че строго погледнато, обвиняването на Н. Макиавели в атеизъм би могло да бъде основано изключително върху предположения и върху крайно опростенческо и преднамерено недобросъвестно интерпретиране на неговите текстове. Защото, съдейки по съчиненията му, Н. Макиавели наистина е отделил Бога от реалния практически свят на хората, и в този именно техен свят го е заменил с „Природата”, „Необходимостта”, „Събдата”, при което в самата дума „Бог” е вложено по-скоро стилистическо значение, понякога наистина служещо като прикритие на несъмнена ирония, но ... това е така съвсем не в контекста на обсъждането на същността на Бога, а единствено в контекста на разкриването на отношението към Бога на самите служители на Църквата. Проблемата тук се съдържа във факта, че точно този подход по времето на Николо Макиавели вече е „бил имал зад гърба си” изключително дълговременна практика, охотно развивана в рамките на т. нар. „теологически хуманизъм” (развиван в рамките на Църквата успоредно с извънцърковното проявление на т. нар. „светски хуманизъм”), при това развиван изключително интензивно включително и от редица най-видни представители на християнската теология, обвиняването на които в атеизъм би било абсолютно кощунство. В същия контекст заслужава внимание и обстоятелството, че макар и придавайки на понятието Бог изключително стилистично значение, равнопоставящо го на Съдбата, във всичките случаи, в които той е употребявал двете понятия успоредно (едновременно), то функцията на инициатор за наказването на човека заради греховете му винаги е поемана съвсем не от Бога, а от Съдбата, и освен това Бог винаги е свързван с проявленията на Доброто начало, докато Съдбата – с проявленията на Злото начало. На всичко отгоре във всичките случаи, в които Николо Макиавели развива своите исторически и общественополитически разсъждения, дори и когато предмет на разсъжденията е самата религия, той въобще не споменава Бога.

За отношението на Н. Макиавели към религията и религиозността изключително богат материал предоставят и неговите разсъждения за църквата като организация, властта на папството и най-вече за църковните дейци, където той пише, че именно „благодарение” (т. е. поради) църквата и нейните служители, които са нарушили нравствените функции на религията да бъде обединител на хората и на страната като цяло, Италия е стигнала до такова разложение и безсилие, че е станала удобна плячка за всеки завоевател, а самите италианци са загубили всякакво уважение към религията, в резултат на което са станали по-лоши отвсякога.

     Наред с Макиавели, Спиноза също се е изказал за отношението политика – религия. Първата задача на Спиноза е да отхвърли теологичното учение за обществото и държавата, по-точно да освободи държавата от пълния идеологически монопол на теологията.

Всъщност Спиноза пръв създава теоретични, идеологически и дори психологически предпоставки за формулирането на един от основните принципи на новата политическа власт - принципа на отделянето на държавата от религията и църквата.

Спиноза  обосновава необходимостта от „договорната държава” по аналогичен на Хобс начин – Хобс изхожда от максимата “човек за човек е вълк”, а Спиноза подчертава максимата “човек за човека е Бог”(хората се ръководят от разума).

    От друг ъгъл разглежда християнството философът Джон Лок. Той не отрича „божественото начало на света”, но не приема персонификацията на Бога и намесата му в живота на хората. В основата на социалнополитическите възгледи на Лок стоят неговите философски идеи. Във философията и теорията на познанието продължава линията на английския емпиризъм на Бейкън и поставя в основата на човешкото познание опита. Доминираща роля на идеята за правото на мнозинството (не на отделната личност или на малка привилегирована група – краля или аристокрацията) над правото на малцинството в политическите и в правните възгледина Лок също кореспондира с тази философска предпоставка.

В първия трактат Лок подлага на остра критика средновеконо патриархалните концепции за божествения произход на абсолютната монархическа власт. 

        Християнството представлява смес от любов и безкористна вяра, и християнското мислене, обединяващо схващанията за Бога, за света и за човека. Много проблеми са изпитвали православната вяра. Достатъчно е да споменем борбите, за тези които дискусиите са станали причина или повод, и многобройните жертви, дадени през вековете както от лагера на правоверните, така и от този на отлъчените и „неверниците”. И докато християнската практика винаги е била любов, християнското мислене твърде често е водело до братоубийствена омраза, разделение и безмилостен стремеж към власт. Основната отклика между християнството и останалите религии, онова което му отрежда особена роля в монотеизма, е търсенето на ортодоксията като глобално схващане, стрмежът към правилно християнско учение.

        Днес, когато Църквата е отделена от държавата и от науката, а в известна степен и от политиката, морала и изкуството, се забелязва двойно завръщане – към християнската практика, така както разбира Евангелието, и към това, което би трябвало да бъде християнското мислене, освободено от всякаква догматична ортодоксалност: осъзнаване на неговото символно и духовно значение. Ако не намери верния път към уравновесена култова и обредна практика, сливаща символиката и светогледа, който без догматична ортодоксалност да обхване науката, изкуството, техниката, морала, политиката и пр., християнството е изправено пред опасността да отмре или да се раздроби на апокалиптични секти.