Иво Инджев
Едно поискано от Иво Инджев интервю, което обаче потъва нейде, тъй като поръчителите не го публикуваха. Интервюираният го предостави на в. “Седем”. Поради липса на място в два броя публикувахме интервюто със съкращения. Сега предоставяме на читателите на сайта на вестника пълния текст.

От три години не сте в ефир. Липсва ли ви телевизията? С какво я замествате?

Не ми липсва, поради което няма нужда да я замествам с нищо.

Колко време ви трябваше да се опомните след уволнението си?

Телевизионни началници обичат да ехидничат с формалната истина, че не съм уволнен, а съм напуснал. Да, заплашиха ме с уволнение и на 9 октомври 2006 г., ден след последното  предаване “В десетката”, реших, че няма какво да правя повече в тази телевизия.

Значи все пак сте напуснал по собствено желание?

Да, но  “желанието” ми беше стимулирано силно от това, което 6 месеца по-късно беше написано в годишния доклад на Държавния департамент на САЩ в частта за свободата на медиите в България: че съм бил принуден да напусна под политически натиск. Чак в Америка са разбрали тази “подробност”. Би Ти Ви, т.н. американска телевизия, се направи, че няма такава констатация от страна на САЩ и до ден днешен се държат по този въпрос точно като президента Първанов.

Какво имате пред вид с този паралел?

В две вестникарски интервюта със същото ехидство, с което от телевизията твърдят, че сам съм си тръгнал, той заяви веднага след моето напускане, че Иво Инджев бил безобиден журналист, защото не го бил... обидил с нищо.

Какво точно се случи, кой именно ви е заплашил –не е ли време да кажете имена, защото до днес май ги щадите?

Искате новина? За колегите от Би Ти Ви това си е “старина”, но за публиката може и да е.  Моят пряк началник  Люба Ризова ми беше намекнала да “щадя” Първанов, защото от него ни зависел лицензът. След като не го “пощадих”,  в разговор по телефона, ден и половина по-късно след предаването от 8 октомври 2006 г. (толкова им е било нужно да съгласуват с Първанов, чиито съсед по вила в Бояна е консултанта на телевизията Красимир Гергов), тя ми предаде от името на шефа Албърт Парсънс, че предаването ми спира за две седмици – т.е. докато свърши предизборната кампания на Първанов. А после най-вероятно съм щял да бъда уволнен.

Защо обаче точно вас са нарочили?

Репортерите на Би Ти Ви също бяха инструктирани от Люба Ризова да внимават с Първанов- поръчвах им анкети за нагласите на граждани за предаването “В десетката”, но те притеснено ми се оправдаваха, че е по-добре да се откажем, защото ”нали знаеш, за Първанов не можем да пуснем нищо негативно”. Ще ми бъде много интересно да чуя дали Люба Ризова ще отрече нещо, което е известно на достатъчно много хора, защото едва ли може да разчита на личната преданост на всеки един от нюзрума на Би Ти Ви за вечни времена.

Разговаряхте ли с Парсънс?

Така и не разбрах дали той наистина ме е заплашвал, но ми стигаше да го чуя от Люба Ризова, която, за да избегне думата “глупако” ме наричаше през цялото време на телефонния ни разговор “глупави човече”. Парсънс не ми се обади. Изчезна от България още същата седмица под предлог, че го повишават и преминава на по-важна работа. Интересно, Живков  отстраняваше по същия начин провинилите се, като ги пращаше в чужбина! Което потвърждава убеждението у много хора, че управлението на предприятието Би Ти Ви няма нищо общо с Америка, както се внушава чрез марката “Мърдок”, а изцяло зависи от българската конюнктура в живковски стил.

Имате ли доказателства за това или пак “разпространявате слухове”?

Този слух е от най-устойчивите защото материализирането му е пред очите на всички. Само че в държавата ни няма сила, която да обърне внимание на корупцията, злоупотребите и далаверите в медийния сектор. Медиите свалят и качват рейтинги “на когото трябва”, играят огромна роля и са абсолютно непрозрачни за обществото по отношение на собствеността и манипулациите, извършвани чрез тях. Твърдя, че най-голямата далавера в България е именно медийната – не толкова поради подкупността на журналисти и босовете им, нито заради дебита на свързаните с тях парични потоци (сравнително малки са спрямо други важни корупционни блата), колкото заради ролята им в задкулисното управление.

Добре, но да се върнем още малко на “онзи момент” с вашето напускане. Г-н Парсънс беше ли гледал предаването, в което зададохте въпроса си за президента и апартамента?

Парсънс беше във Франция и не беше гледал предаването- каква ти тук “етика”, да заплашваш с уволнение заради предаване нещо, което дори не си гледал! Съответно във в. “24 часа” ми организираха светкавично очерняща статия. В нея имаше откровени лъжи от мое име, а позицията ми беше саркастично преиначена. Във в. “Труд” публикуваха твърдение за твърдение на Парсънс, направено по телефона. Бил съм бил нарушил “високите американски стандарти”, бил казал специално за “Труд” Парсънс. Това се оказа първото и последно негово изявление по темата. И тук ще кажа още нещо за първи път- Би Ти Ви пази в дълбока тайна фактът, че Парсънс е бил бесен от този скандал. Но не непременно от моята роля в него. Най-вероятно по тази причина са го отстранили истинските собственици на телевизията. Имало е заявка за негово голямо интервю във в. “24 часа”, но някаква невидима могъща ръка се е намесила това да не стане. Познайте чия е? Дали не е същата, която по онова време свали вече налята за печат статия в моя защита на журналиста Иван Бакалов, спирайки в печатницата броя на “Новинар” ( разполагам с фотокопие от набрания за печат текст).

И Парсънс дори не каза нищо по скандала от екрана на самата телевизия?

Не, лично той не каза, ако не броим злополучното твърдение, което “Труд” му приписа.  Според него съм бил нарушил “високите американски стандарти” (опровергано от доста високо официално американско място, както споменах). А и май вече го бяха “повишили” и просто изчезна от България.

Обаче ръководството на телевизията все пак взе мерки в защита на своята позиция, нали?

Няма и седмица след като ме погребаха като колега, от телевизията ми посветиха ексхумация и публично поругаване на “трупа”ми ( тогава още не знаех, че ще бъда остракиран от т.н. водещи медии за цели три години, че и повече вече).  В предаването, излъчено на 15 октомври 2006 г. извънредно и без предварително разгласяване “ в часа за култура” (както каза Бареков в 9 сутринта),  се състоя заклеймяването ми. Трибуналът беше в състав: водещият Бареков, началникът му Люба Ризова и безпределно преданата на Първанов Венелина Гочева. Срещу тях имаше само един събеседник от комисията по етика в електронните медии, поканен да се оправдава защо ме защитава Когато за тяхна неприятна изненада все пак се обадих по телефона в студиото, същите онези, които ми вменяваха нарушение на етиката, “етично” ми се нахвърлиха и не ми позволиха да говоря.

Кой или какво ви помогна да не се предадете?

Знам, че съм прав. На 10 декемеври т.г. прочетох в един вестник спонсорът на Г. Първанов г-н Манджуков да ме споменава в интервю, че съм бил “тиражирал” твърдение за апартамент, който той не бил подарявал на президента. Имам чувството,  че ме предизвиква да му отговоря. Явно е информиран, че в блога си повдигнах малко завесата и намекнах кой е адресно регистриран като първи собственик на посочения адрес на бул . “България”. Това е един бизнесмен от Перник. И понеже г-н Манджуков казва в интервюто си, че въпросният собственик не се познава с Първанов ( а и с него), ще се съглася, че това е възможно, макар да не съм длъжен да повярвам 100 процента. Но в същото време добавям, че има едно междинно свързващо звено, което се познава отлично с всички тях. И също е от Перник. Колкото до механизма на президентската цензура, колегата Мерим Тенев, бивш кореспондент на Би Би Си в Атина и бивш журналист от БНР, буквално дума по дума нарисува в своя статия в интернет картината на президентската намеса в медиите, съвпадаща напълно с казаното от мен за Би Ти Ви.

Има ли у вас още доза огорчение заради събитията преди 3 години? Мислил ли сте да напуснете България? Вие говорите перфектно няколко езика и имате голям опит в журналистиката... Какво ви задържа у нас – родолюбие, патриотизъм или надежда, че всичко ще се оправи?

Човек не може да се зарадва на очебийната несправедливост. Но тя, както много често е в живота, работи за осъществяване на максимата “всяко зло, за добро”. Така и стана. Върнах си свободата и бях стимулиран да създам своя блог ivo.bg, който се радва на хиляди читатели всекидневно. Имах честта да бъда забелязан и цитиран чрез блога от “Ню Йорк таймс”, да бъда препечатан в притурката на в. “Монд” за външна политика “ Куриер ентернасионал”, от немски сайтове...Както и да бъда почетен от Българския хелзински комитет, който на официалната си церемония по награждаване на “Човек на годината” на 10 декември ми връчи награда за най-номинирания участник в този “конкурс”(това беше най-малкото , което можеше да се каже за факта, че имаше най-много гласове, подадени за мен в интернет сред номинираните за наградата личности - 1700 гласа, с около 300 пред следващия, т.е. на практика бях спечелил гласуването на публиката за Човек на годината, макар да не получих такава награда). Колкото за това, че не напускам България, една от причините е, че няма как да владея толкова перфектно чужд език, за да се конкурирам успешно с колегите на тяхната езикова територия. Езикът е моето средство за производство. Един пример: ако съпругата ми е “конвертируема” професионално, защото може да изпее на всякакъв език всяка ария навсякъде по света, то един журналист трябва не да научи наизуст определено либрето, а да сътвори собствено на съответния език. Не само България, професията също не желая да напускам. Така кръгът се затваря – оставайки в професията, оставам в България.

Сигурно сте имал много предложения за публицистично предаване след БТВ. Защо не сте го реализирал?

Точно за публицистични предавания не са ме канили кой знае колко. Иначе предложения съм имал. В 90 на сто от случаите, след като са ми предложили работа, от медията млъкват. Този мълчалив отказ е доста крещящо доказателство за контрола над високите етажи на медийната власт. Колчем стигне до тях предложение на продуценти за мое назначение, или за договор с мен, изведнъж следва мълчалив отказ от собственото им предложение. Само тази година тази случка се повтори 5-6 пъти. Някой вярва ли, че това може да е случайно?

Усещате ли „дупката” в медиите, която остана без предаването „В десетката”?

Не, не си въобразявам, че без моето предаване не може. Случаят заслужава този разговор не по лични причини, а защото чрез мен показаха на всички какво се случва с непокорните. Нека ви кажа също за първи път нещо конкретно: дори и уважаваният “Капитал” спря в последния момент на 12 октомври 2006 г. публикуването на разследване за евентуално подарения на Първанов апартамент. Същият журналист, който сензационно разконспирира по-късно далаверите на Вальо Топлото и получи заслужени овации за това ( включително “Черноризец Храбър” за разследваща журналистика), беше ДОКАЗАЛ основателността на анонимния сигнал за апартамента на Първанов. Самият аз нито бях доказал, нито имах такава претенция. Само зададох въпрос, на който колегите от “Капитал” отговориха положително само за 3 дни разследване. Авторът на статията ми се обади  по телефона на 11 октомври да ме пита, дали имам нещо да добавя и каза, че материалът излиза на следващия ден. Но разкритието му така и никога не видя бял свят. Причината била, че важен свидетел, удостоверил фактите, се бил изплашил и се отказал. Интересно, че кой ли го е уплашил- едва ли е самият г-н Манджуков. Той е  просто  един бизнесмен, който просто търгува със специална продукция. А и Първанов не ще да е – той многократно е подчертавал, че не се бърка в медиите ( само дето Любен Дилов, собственикът на “Новинар”, именно така е обяснил свалянето на статията на Иван Бакалов: “ няма да ставам враг с президента”!).

Как оценявате медийната ситуация у нас? Харесва ли ви нашумелият напоследък агресивен начин на водене?

Ами така я оценявам, след като даже от “Капитал” не могат да устоят на натиска...У нас поначало са сбъркани представите за това що е то добра журналистика. Агресията на водещия е лютата чушка в постната супа на разследващата ни журналистика и на публицистиката, в която има забранени теми. Най-забранената е самото състояние на свободата на медиите. Сърба народът лютата супа и не усеща, че е вкиснала.Освен това джавкането е присъщо на палетата, които умират от страх и се правят на зли кучета.

Екранните изяви на кои ваши колеги следите в момента? Можете ли като журналист да кажете, че се впечатлявате от друг телевизионен журналист в момента?

Не следя нищо целенасочено. В епохата на интернет няма нужда се осведомявам от екрана. Виждам обаче регреса в свободата на медиите. Специално на екранната журналистика просто й стъпиха на шията с височайши ботуши, подковавани в съветско време. Подритват я днес с рафинирана нова “капиталистическа подметка”, на която тя служи за изтривалка. Не искам нито да клеймя, нито да хваля поименно колеги. И не е от страх, че ще си спечеля нови врагове – имам си ги достатъчно вкупом и поотделно.  Просто не се изживявам като оценител на личното качество на “продукта” телевизионен журналист.

Наскоро отново излязоха имена на известни журналисти в печатните медии, които са били агенти на ДС. Един от тях – Огнян Стефанов категорично отрече да е бил служител в структурите. Защо всички хора възприемат сътрудничеството си с ДС като компромат и се отричат от миналото си?

Може би защото не намериха за нужно сами да отнемат възможността да бъдат шантажирани. Аз избрах този път и не съжалявам. Колкото до Огнян Стефанов (посочен като съдържател на тайна квартира по онова време), не бих го коментирал след зверския побой, който му нанесоха миналата година. Какво още трябва да се случи на журналист, за да бъде пощаден след чудотворното му оживяване?

Вие като човек, който доброволно се е съгласил да служи на ДС, макар и в последствие да се е отказал от тази си роля, как приемате позицията на такива хора?

Прочитът на баснята за моето “доброволно” сътрудничество е явно част от интернетния фолклор. Звучи така, като че ли с блеснал поглед съм се явил на кастинг за шпиони в разгара на комунизма. Казах веднъж, че не виня никого за установяването на контакта.  А бих могъл да прехвърля отговорността и към епохата и към по-възрастни наставници, защото на 20 годишна възраст човек не взимаше самостоятелно такива решения при онази система. И сега всякакви анонимници ме “цакат” с тази “доброволност”, която споменах като израз на желанието ми да си нося сам отговорността  макар да знам, че този епизод от живота си дължа да обстоятелства извън моя контрол, свързани с времето ( такова беше времето, нали), средата ми – все неща, които не съм избирал.Намерих в досието си документ, в който декларирам собственоръчно доброволен отказ от кариера по “тази линия”.. В долния ляв ъгъл се мъдри върху него резолюция към някаква горна инстанция: “Иво Инджев не може да бъде препоръчан за работа в органите на МВР” защото е бил запознат с условието, което е решил да не спази. Вие сте вестник с голям тираж – призовете някой друг, който е имал дързостта да направи подобно нещо в онези мракобесни години. Ако намерите още един, каня го да си направим клуб на двамината, отказали писмено вече веднъж поет ангажимент към тогавашните служби ( в случая- разузнаването, което чертаеше пред младежа Инджев светло бъдеще с кариера в чужбина, валутни заплати и прочее лакомства за шепа галеници на режима, примамки, по които въздишаше населението).

Тогава би трябвало да ви броят за “черна овца!

Бях убеден в това, а и така ми бяха заявили, че прекъсваме отношенията. Но за мое изумление ми предложиха да замина кореспондент на БТА в Бейрут при условие за сътрудничество със същата вече загърбена централа. На времето за един журналист да бъде кореспондент в чужбина беше висш пилотаж, венец на професионалния успех, постижение, подобно на това да си посланик сред дипломатите. За тази позиция журналистите се боричкаха с връзки на най-високо партийно ниво. И това ми се случи на мен, безпартийния, едва 28 годишния, с две мижави години трудов стаж като репортер на бюро и без никакъв житейски и професионален опит и никакви шпионски обучения и школи! Какво трябваше да кажа - не, не искам да ставам секретен сътрудник, ще си стоя репортер в БТА, защото ще дойде 10 ноември 1989 г. и това ще се обърне като компромат срещу мен?!

Но как пък така се спряха точно на вас?

Службите бяха предлагали да кадровите си разузнавачи да заминат за постоянно бомбардирания Ливан, но те бяха отказали до един.  “По лични причини”- на всеки му е скъпа кожата, само моята се оказа евтина ( не им се ходеше на война, всички после заминаха под прикритие на спокойни и лъскави места). Явно бяха решили с мен да запушат кадровата си дупка в Ливан.

И защо не им отказахте?

За мен това беше огромен шанс, на какъвто не се бях надявал, особено след разрива, който сам предизвиках с всемогъщите служби- по –скоро бях станал мнителен, че ми правят спънки, след като ми трябваше половин година да си намеря работа след университета. Ливан по онова време беше Мека на международната журналистика , страхотно предизвикателство за всеки, който искаше да прави истинска журналистика. Една от разликите между моя милост и онези, които чакат като на заколение да ги разконспирират в наше време, е, че за мен онова сътрудничество с разузнаването беше просто виза за голямата журналистика, докато едни други другари са използвали дипломацията, търговията и журналистиката като камуфлаж за истинското им призвание, истинската им работа, с която са си изкарвали препитанието.

Не ви ли накараха да минете през някакви курсове, обучение...? 

Ха, ха! Не ми дадоха време дори да отида на шофьорски курсове, въпреки, че се примолих. Така, без да знам дори да шофирам ( а в Ливан нямаше друг начин за придвижване), се озовах там с късмета си да замествам истинските им шпиони- без обучение, подготовка или поне минимум познания по оцеляване, на които на Запад учеха репортерите в подобна ситуация( имаха дори бронежилетки). Между другото, в досието ми попаднах на откровената лъжа, че съм “обучен” – някой просто е докладвал , че си е свършил работата, типична нашенска мърлящина. Западните военни репортери преминават много сериозна подготовка как да се грижат за собствената безопасност. А и малцината смелчаци от тях, които останаха там след голямата вълна от отвличания на чужденци пред 1984-85 г. , почти престанаха да се показват навън. Имах случай в онзи период, когато хлапетиите тичаха след мен по улицата в Бейрут и ми припяваха “чужденецо, искаш ли да те отвлечем”. Да не говорим, че на два пъти бях жертва на въоръжен грабеж, което струваше две коли на агенцията ( какво ми е струвало на мен под дулата на оръжията, когато ме измъкваха отколите, кой ти пита!). Едната я бях потрошил след 4 катастрофи, защото се учех да шофирам в “бойна обстановка” – буквално. Трябваше ми цяла година просия до София, за да получа средства за ремонт на пробойните от шрапнели в спалнята си, в една от които се беше настанило семейство врабчета и ме будеше точно в 6 сутринта всяка сутрин за първите новини по радиостанциите. От кревата си виждах директно улицата през залепените върху пробойните пластмасови пликчета. Журналистът от Ирак Мохамед Халаф ( същият, който днес е български гражданин и коментира Близкия изток в български медии)  веднъж ме посети в Бейрут и на вечеря куршум от картечница се заби на сантиметри от нас в хола. Питайте го, той обича да разказва тази история... Асен Агов, единственият български журналист, който ми гостува ( цяла седмица) за 4 години пребиваване, успя покрай мен да изпита доста силни емоции – арестуваха ни на демаркационната линия, която се опитахме да преминем и радиостанциите гръмнаха за “отвлечени българи на Зелената линия в Бейрут”. Наложи се демонстративно да осветя пред бойците от християнските милиции, които ни проснаха с ръце зад гърба на фронтовата линия, филма от фотоапарата, който ги беше подразнил. Минахме леко. Както и в случаите , в които буквално взривиха няколко от заведенията, в които го бях завел. Особено гадно унищожиха едно знаменито ресторантче край Американския университет “Смаглърс ин”. Предната вечер ни готвеха там на съседната маса салатата. Взривиха го заедно с клиентите на другия ден....Късмет, който се повтори буквално и със закусвалнята “Ше Андре” на главната улица “Хамра”, взривена около ден след като обядвахме там.

Друг път казвал ли сте тези неща..?

Не, защото не искам да изглежда, че драматизирам. Но за всичко има първи път, нали? Сега, четвърт век по-късно, ме слагат в кюпа с “ченгетата”, а всъщност за тях съм бил едно пушечно месо. Не могат да ми простят, че така и не можаха да ме направят един от тях. За наказание, че вече 20 години ( че и повече) съм техен противник ( “предател”, по тяхната терминология) при всеки възможен случай ме сочат с пръст като “свой човек”, знаейки, че за мен това не е повод за гордост, както при автентичните техни хора. Оприличавайки ме на себе си, те ми отмъщават пред хората, на чието мнение държа.

Всъщност защо всички мислят, че да служиш на ДС означава да клеветиш, да доносничиш и някак си се избягва темата, че служиш на държавата?

Първо, не смятам , че съм “служил на ДС” ( а и да си служил май означава да са ти плащали, което не е моят случай също)- както обясних вече, за мен съгласието да общувам с тях беше пропуск за журналистиката като кореспондент в чужбина. За разлика от всички онези, които се гордеят със своята принадлежност към онази система, днес, от равнището на сегашната си информираност, не бих взел същото решение. Но на онази възраст в онази ситуация съм направил онзи компромис...За доносничене пък, да не говорим- самият вътрешен министър Румен Петков ми се извини публично, когато името ми беше замесено в инспириран от него скандал в медиите. Досието ми е достъпно за всички, които желаят да ровят и да се забавляват – да четат и да кажат с какво точно съм им “служил”, освен че съм им служил да си запълнят, пак ще кажа, кадровата дупка в Бейрут. В прошнурования тефтер, повече от половината празен, но иначе дебел, наречен досие, е пълно с отчети какво ми бил казал някой, какво трябвало да ми каже следващият път, къде съм отишъл, кога съм се върнал- май те са ме шпионирали. Има и приложени касови бележки – някой пил с мен кафе и си поискал с такъв документ парите за някакви пет или седем лева. Което пък даде основание на комисията по досиетата да отбележи в наше време, че имало документи за “получени във връзка” с мен пари. Вестник “Стандарт “ интерпретира това като факт, че съм бил получавал заплата от ДС и отказа да пусне мое опровержение.

Добре, но в какво именно се състои вашето сътрудничество тогава?

Твърдя, че не съм осъществявал никакъв шпионаж. Изглежда, ако съдя по списъка с имена на мои познати чужди журналисти от Бейрут, приложен на първата страница на тефтера, основният интерес на българското разузнаване е бил да служа за примамка да достигнат до някакви западняци, тъй като имах много приятели между тях. За мен обаче е изумително, че ни най-малко не са се интересували, че съм бил свидетел на уникални ситуации – очевидец съм на световно известни събития , като атентатите срещу американските морски пехотинци и френските парашутисти, но не видях това да им е било интересно. Нещо повече, запознах се с роднини на отвлечени в Ливан западняци, които живееха в Бейрут почти нелегално ( от страх да не отвлекат и тях) и станахме приятели- идвали са ми на гости. Но и това не видях да е интригувало съставителите на моето досие ( може пък и да съм проспал нещо в него, пълно е с някакви непонятни за мен съкращения, псевдоними и други абракадабри). И се питам: защо им е бил нужен човек, който е научил арабски език, вместо да си пратят офицер, владеещ западни езици и трениран за такива дейности? Прилича ми по-скоро на прословутото нашенско безхаберие. В конкретния случай то включва и факта, че черновата на дипломната ми работа от университета по въпроси на Близкия изток е приложена в досието ми като ...справка, писана ( с всичките зачерквания и драсканици на неокончателния текст) специално от мен за ДС. Цирк!

Искате да кажете, че самото досие е недостоверно? 

В досието ми няма и дума за “дреболии”, като фактът, че през пролетта на 1989 г. поисках оставката на Тодор Живков в НДК пред стотици хора, че в Разград пред аудитория от десетки хора в бели престилки в Окръжната болница се произнесох срещу “възродителния процес” и други подобни, като участието ми в протестната демонстрация пред Парламента седмица преди падането на Живков. Смятате ли, че не съм привлякъл вниманието на копоите с тези изяви? Особено след като изявлението ми в НДК беше последвано от рязко прекратяване на поканите към мен за участие с коментари по радиото и телевизията през оставащата част от годината.  Или може би някъде има и друго мое досие, което обаче не ми се полага да знам, за да не стане ясно, че не съм като тях?

Вие как решихте да се занимавате с тези структури? Какво ви накара?

Няма как да съм решил самостоятелно на 20 годишна възраст да правя нещо, от което не разбирам и до което нямаше открит достъп за “кандидатстване”- това не беше като да се явиш днес на интервю за работа, оповестено в медиите като възможност.. За такива неща те одобряваха, след като някой те е предложил. Нали не си мислите, че съм отишъл сам в разузнаването да се самопредложа, защото съм чел книжлета за подвизите на другарите разведчици.  Едва преди няколко години научих, къде се помещава самото разузнаване в София- днес това вече не е държавна тайна. Там си е, където си е било и тогава. Но никога не съм стъпвал в тази централа.  Така че моята “инициатива” се свеждаше до това да се съглася ( “от мен да мине- ха,ха..” по тогавашните стандарти и според тогавашното ми ниво на осведоменост за ограничения ми светоглед това звучеше като предложение за “един милион долара”, както биха се изразили американците – същият “милион” , от който скоро след това се отказах сам). Не че е тайна,  кой ме е свързал, но не желая да хвърлям отговорността за това на мои близки в стила на съветското пионерче, което станало “герой”, защото издало родителите си на болшевиките, че крият жито от държавата.

С какво се занимавате в момента? Какво е ежедневието ви?

Пиша повече от всякога, ако питате за професионални занимания.

Поддържате интернет блог. Според вас, мрежата ли остана последният бастион на свободното слово у нас, след като не се занимавате с други медии?

В България има острови на свободното слово, но самият факт, че са острови и се борят да не бъдат потопени, е показателен за медийната ситуация. Сред тези острови интернет все повече се очертава като обединителен архипелаг ( надявам се да не бъде превърнат в ГУЛАГ), свързващо звено и територия за контраатака на свободните хора срещу мракобесието.

Споменавал сте, че приоритетни в момента са децата ви. Те знаят ли какво се случва на баща им? Как възприемат това, което се пише и говори за вас?

О, порасналите ми деца са мои съюзници и съветници. Дъщеря ми Ива даде идеята да си направя блог, а заедно с Ани понякога превеждат на немски или английски мои статии.

Нещо по-лично: Какво е усещането да имаш цели петима наследници. Не е ли изтощаващо да се грижиш за толкова много деца? Успявате ли да им обърнете внимание на всички?

Хъммм. Това е въпрос като за султан, който не си знае децата от ханъмите...Големите отдавна са самостоятелни. Бих искал да им помагам повече. Те работеха като студенти ( сега по същия път върви синът ми, най-малкият от първата реколта). Колкото до грижите – от тях по-смислено задължение няма на света.

На каква възраст са те вече? Разкажете нещо повече за тях...

Е, това е вече статистика, дано не е отегчителна. Мъничката Нина ще направи 3 г. през януари, кака й Елена ще навърши 6 през февруари. За големите, които живеят и работят в чужбина...не знам... дали пък вече не искат да си крият годините( ха, ха!)?

В какви ценности се опитвате да ги възпитавате? Искате ли някой от тях да се занимава с журналистика или като човек осъзнал рисковете на професията предпочитате да поемат по друг път?

Мисля че са прихванали от моята страст да бъдат независими. Ако имам някаква заслуга ( освен генетична), мога само да бъда горд с това. Искат се комплексни качества, за да си позволиш лукса да си свободен човек. Само едната гордост не стига, всеки я има, но малцина могат да я опазят срещу валяка на живота. Трябва да се пребориш за правата си, да си наредиш приоритетите и да си наясно какво губиш, от какво ще трябва да се откажеш, ако искаш да вървиш срещу течението.

Самият вие нееднократно сте споменавали, че се цял живот сте се издържал с журналистика. На хората от бранша е известно, че това не е никак лесно поне в България. Как се справяте с толкова голямо семейство?

Външно не ни личи, че както повечето хора, имаме проблеми- не сме гладни, нито окъсани. А вътрешно съм оптимист, че ще изгрее слънце на нашата улица. Не обичам мрънкането и вайкането, а още по-малко самосъжалението.