Васко Кръпката: Избирахме между „Шат на патката главата” и „Питат ли ме, дей зората” Понеделник, 11 Май 2009

A+

A-

   ▲ Васко Кръпката
фотография:Вяра Йовева, Frognews.bg Тая държава съм я отсвирил, ако искат промяна, готините хора трябва да изпушат лулата на мира, казва най-големият бунтар сред музикантите 

И в баровския кв. „Драгалевци” човек може да се чувства свежо. Къщата на популярния блусар Васко Кръпката е запазена територия за свободата във всичките и гами.
„Дъщеря ми е художничка, синът ми е барабанист, свири як метъл, жена ми преподава литература. Спасяваме се с изкуство, казва Кръпката и си тананика последната си балада – „Забравеният манастир”.

Интервю на Стойко Стоянов

- В едно свое есе казваш: „Наблягаме на блуса и търсим наше късче небосвод”. До кога музиката и изкуството ще ни спасяват от действителността?

- За съжаление действителността в България е такава, че нормалните хора търсят спасение. Да се спасяваш от действителността, това вече е начин на живот. Това е и проблемът, който е родил голяма част от песните на блуса и рокендлора. Песните на „Пинк флойд” са изградени от търсене на спасение. И когато усетиш, че животът е едно голямо търсене – наистина си живял. 



Представяте ли си, ако се събудите една сутрин с мисълта, че сте намерили всичко в своя живот. Намерил си свободата, любовта, независимостта, щастието, приятелството, намерил си добруването. Не искам да се събуждам, ако съм получил всички тия неща. Така, че в търсенето му е майката. Дайте да търсим и да не обвиняваме за всичко действителността.

- Но чрез блуса и рока ние и западното общество и преди, и сега се спасяваме от различни неща.

- Като гледам от какво са се спасявали на Запад, си викам - да им имам проблемите. Наистина едно е да си хипи, метъл, пънкар, рокаджия, битник примерно в Сан Франциско през 1968 г. Да си пушиш марихуана в „Голдън гейт парк” и да ходиш на Уудсток. Съвсем друго е да си пънкар, хипар, рокаджия от другата страна – от тъмната страна на стената. Но въпреки всичко, аз успях да се спася, вярвам, че е така. 

Тази година правя 50. Духовно, физически и по всякакъв друг начин се чувствам по-добре отколкото в осми клас. Постигнал съм това, за което скачах по митингите. Имам право на свободно мнение. Имам свободен пазар за моята музика. Бачкам по 13-я си албум. Имам готино семейство, готини приятели и сцена. Прекрача ли две крачки извън моя дом, виждам мутри, кандидат мутри, едни бездуховни тинейджъри.

 Но огромният проблем е, че това, от което аз успях да се спася в духовен план, повечето хора от нашата държава не съумяха да постигнат. Те бяха победени от „шат на патката главата”. Изборът на обществото в началото на прехода беше между „Шат на патката главата” и „Питат ли ме дей зората”.Аз избрах „Питат ли ме дей зората”, защото се интересувам от история, литература, от музика, изкуство. Кой ги караше останалите в тази държава насила да тръгнат след „Шат на патката главата”? Вярно, че медиите ги облъчваха със всякакви пасквили, но никой не те насилва да ги купуваш или гледаш. Хората станаха жертва на това пошло мислене, но сами скочиха в капана. Повтарям - имахме избор. 



- Дай пример за двата избора?

- Ето го примера - децата, които загинаха в дискотека „Индиго”, бог да ги прости. Жена ми, понеже е по-остроумна от мен, разтвори вестник и установи, че в деня на трагедията в НДК е имало две детски представления на частни театри, концерти и други стойностни събития. Но децата са отишли в „Индиго”, без да ги карат насила и да им рекламират, че ще пеят Колумбиеца и Мъглата. Те са се запътили натам, защото просто настроението им е било такова. А настроението се ръководи от интонационната среда, от медиите и т.н.

Но изборът с „Питат ли ме дей зората” и „Шат на патката главата” още не е приключил и години наред ще дава плодове, за съжаление. В случая аз не говоря за един бръснат селяндур, така наречен водещ, аз не говоря за дебело спонсориран мутро-музикант, а принципно, алегорично за нещата от нашия живот. За мене тази картина на двата избора е много ясна. Да различаваш доброто и злото, това е най-простото нещо, което се случи в живота, семейството, училището, изкуството. Но хората избраха злото и тръгнаха след „Шат на патката главата”.

- Ти си непоправим бунтар, кога за последен път обърна гръб на държавата?

- От Тодорживково време, откакто съм се родил, съм се усетил емигрант в тази страна. Където и да отида, все съм си емигрант. Така съм се усещал и в САЩ. В България се чувствам повече емигрант, защото повече ме боли за Седемте рилски езера, за Витоша и за Балкана, за Родопите, за нашите деца. Тая държава съм я отсвирил, защото съм разбрал, че държавата не ме представлява мене. Но под държавата разбирам институциите, а не Татковината и Моята страна, моята България. 

Преди няколко години бях решил да обърна наистина гръб на държавата. Има едно изчадие в така наречената посттекезесарска музика – мазна субкултура, което беше решило да се кандидатира за депутат. Този е менте педераст, менте циганин, менте певец, изобщо пълно менте, не искам да споменавам името му от погнуса. Когато той обяви амбициите си към парламента, аз реших, че ако го изберат ще си сменя паспорта. Даже се интересувах от полско гражданство. Но напоследък се усещам вече малко над нещата.

Наскоро се събрахме с приятели в една кръчма и се стигна до спор. За пръв път не влязох в дебата. Омръзна ми 20 години да нося кръста на промените.

- Напоследък все по-натрапчиво се афишира една пошла реставрация на комунистическото минало. Има ли място в този свят за носталгия по времето на Живков?

- Обяснението на ставащото е много просто. Бодигардът на бай Тошо е кмет на София. Преводачката му е посланик в САЩ. Внучката му е виден столичен дизайнер и депутат от групата на управляващите. Внукът му е „звезда” в някакво предаване. Децата на обкръжението му ръководят страната... Като им е толкова мил Живков, да ходят и да си изкопат. Да го извадят, да го реставрират. Вадиш един глинен съд от земята, реставрираш го и той ти служи за ваза.

 Въпросът обаче е може ли да се реставрира Тодор Живков и за какво ще ни служи той днес? Ако за 20 години хората не са разбрали, че сладоледът не може да стане пак 5 ст., е техен проблем. Освен това животът не се измерва само в цената на салама, бе мама му стара. Има и други ценности.



- БСП вече се борят за нов мандат, масирано атакуват с рекламни клипове и цветно обясняват какво са постигнали за 4 години. Каква е оценката ти за управлението им?

- Комунистите и техните сателити са най-големите крадци. Ако хората не са го разбрали това, ако не усещат разликата, ако не виждат дупките по пътищата, трудно е да им помогнеш. Историческа реалност е да видиш при кой управник са се строили магистрали и при кой - казина и хотели.

Иван Костов е трън в очите за управляващите. Тъпо е да го слагат на едно ниво с Жан Виденов и със Сергей Станишев. За мен управлението на СДС – 8 месеца Филип Димитров и 4 г. Иван Костов, са най-успешните в България. Смущаващо е, че ако говориш „за” СДС си политизиран, а ако си „против” сините е нормално – странна логика. С всичките допуснати грешки, България живна най-много при управленията на СДС. Но пак стигаме до „Шат на патката главата”. Този начин на мислене разми границите между грешка и грях. СДС има много грешки, но всички забравихме за греховете на комунистите.

- През последните седмици на всички нива се води битка срещу дясното обединение. Как готините хора да защитят правото за промяна?

- Аз смятам, че 20 години по-късно в тази държава съществуват хора, които не са комунисти, ченгета, чалгари, не са привърженици на формулата „шат на патката главата”.Това са хората, които са откъм страната на „Питат ли ме дей зората”. Те трябва да изпушат лулата на мира и да забравят за някои дребни неща които ги разделяха през години. Като например – кой е по-голям рокаджия - Петър Стоянов или Първанов? Кой е по-голям рокер - Станишев или аз, дето съм отраснал на мотор? 

Отговорите са ясни, но защо тогава трябва да се спори, да губим излишна енергия. От тези безсмислени противопоставяния се разбягаха готините хора в тази държава. А комунистите стоят отстрани и щракат с пръсти.


- Защо политиците си падат да се правят на рокаджии, да се снимат със звезди, да демонстрират близост. Искрени ли са?

- Слушал съм прекалено много „Пинк флойд”, „Ролинг стоунс” и др. бунтарски банди, за да знам, че за политиците това е нормално поведение. Никога не съм очаквал, не съм искал политици да ми идват на концертите и да ми се пъчат. На рока не му трябва министерство, или министър на културата. Рокът е против тия неща. Но да не забравяме, че има и изключения. Наскоро ми пратиха снимка на Георги и Зорка Първанови, прегърнати с „Юрая хиип”. Това за всеки е ясно, че е една пълна порнография. Едва ли не в село Сиришник, пенсионерският клуб, или клубът на БСП вече е фен клуб на Юрая, а може би имат и фен клуб на „Лед Цепелин” – и такива неща могат да се случат.

 Обаче, имам снимка от вестник, тя е долу в студиото ми, на която е запечатан момент как Петър Стоянов посреща „Лед Цепелин” на аерогарата, което е нещо искрено. Ето го Цонко Цонев, кмет, който наскоро построи някакъв руски паметник. Това реално се бие с рокаджийското мислене, но въпреки това направи много за рока. Вярвам, че и сред политиците има изключения, но са много малко. Аз лично никога не съм бил разочарован от политиците, защото никога не съм бил очарован от тях. 

- Вярно ли е, че си направил нова група, над какво работиш сега?

- Новата ми група се казва „Кръпка блус бенд” и е с участието на Камен Кацата. Работя по няколко нови парчета. През май заминавам на блус фестивал в Германия, ще свирим и по техни клубове. Тази година навършвам 50 и искам да издам един албум, който ще се казва „Автопортрет”. Художниците рисуват себе си. Аз пък реших да изпея един албум - автопортрет. В него ще има 10-12 парчета. Стилът е хипарски, подуенски блус. Ще събера и един сборен с английски парчета.

Освен това всяка сряда правя едно телевизионно предаване по порязаната телевизия СКАТ. На живо ми гостуват групи, които свирят. То е напълно различно иопозиция на всички лъскави щуротии, които се случват на малкия екран.Казва се „Карай да върви, това е блус”. Гостите ми свирят така, както могат, няма публика, защото е ясно, че във всяко друго телевизионно шоу това са платени клакьори. Ние искаме публиката пред екраните. 

Предаването няма режисьор и сценарист, няма скъпи мебели. Просто си лафим с музикантите. Аз само казвам: „Здравейте, аз не съм водещ, отварям само вратата на студиото и ви черпя по една бира”. Накрая като завършвам предаването се изписва: водещ: Васко Кръпката. Гардероб: „Джорджо Кръпчани”, „Кръпка до кръпка майнольо”, „Аз и брат ми” ООД, „Кръпчан диор” и т. н.. Ей такива неща си измислям.

- Защо избра тази телевизия, не те ли притесняват обществените нагласи, нарочена е за националистическа?

- СКАТ съм я сложил при музикалните канали. Гарантирам, че това е единствената родна телевизия, в която можеш да чуеш само класическа музика, стари градски песни, българска народна музика, през нощта пускат фестивалите „Цвете за Гошо” и „ Бургас блус”, имат специализирано предаване за автентична циганска музика. По СКАТ не можеш да чуеш гей-поп музика, чалга. Трябва да уточня, че предложих идеята си и на други телевизии, но те отказаха.

 Единствено СКАТ прояви интерес към моето предаване. Влязох в тази телевизия с уговорката, че не съм националист, като повечето от съветски тип, а съм интернационалист и точно рокът ме е направил такъв. СКАТ не трябва да се отъждествява с партия „Атака”. Те казват някои верни неща, но не съм почитател на тази партия. Тази телевизия наистина е бунтарска – в нея има няколко антикомунистически предавания и прокомунистически също. Но СКАТ е единствената телевизия, по която можеш да чуеш при завършване на предаване :” Довиждане драги зрители, и бог да ви пази от комунистите!”.



- Самоиронизирайки се, превърна кръпката във философско понятие, положително състояние на духа. Устойчива ли се оказа в годините на прехода твоята бунтарска идеология?

- Кръпката събужда усмивка. И до ден днешен хората малко се притесняват да се обръщат към мен с артистичния ми псевдоним, да не би да ме обидят. Но аз лично се кръстих Кръпката. Идеята ми дойде в края на 80-те години, събирахме се пред „Кристал” в столицата. Другите ми викаха – ония с кръпките, закърпения, Парцалев даже ме наричаха. Тогава обаче, както и сега, беше бунтарско да ходиш с кръпки - разчупване на нормите. Сега да си с кръпки даже вече е модерно. Гледам, че по „Витошка” се продават скъсани дънки. Изобщо, много творци минаха през тази мода. Но за мен кръпката си остана форма на бунт. И накрая, нещо много важно -човек винаги трябва да закърпва положението.От Фрогнюз.бг