Това е историята на едно предателство, която ни връща към Втората Балканска война, наречена още Междусъюзническа. Войната, която, по лоша традиция, от десетилетия е най-неописаната и най-неотразената в българската историография.
За да разберем същността на разигралите се събития през 1913 г. в района около Пирот, е необходимо накратко да очертаем какво представлява Пирот и Пиротско за България и за Сърбия.

Град Пирот и неговата доста голяма каaза (околия) до Освобождението на България през 1878 г. са неразделна част от общото българско Отечество. В своето развитие Пирот по географско положение и по етнографски състав на населението е бил винаги преди 1878 г. в тясна връзка със София, Видин и Ниш. Възраждането на българското население в този град се е извършвало в същото време и по същия начин, както в останалите части на българските земи. Това е ясно от църковно-училищното дело в района. Съгласно чл. 10 на фермана за учредяване на Българската екзархия от 1870 г. Пиротско влиза в нейния диоцез. Тук възниква Нишавската българска епархия. Тя е обхващала каазите Пирот и Трън с естествен център град Пирот.
Всички открити в Пирот и Пиротско църкви и училища са били български, с български свещеници и учители. Тук е имало доста български училища, най-старото от които е създадено през 1852 г., и българско читалище, носещо името „Просвещение”.
Пиротчани вземат активно участие в освободителните борби на българския народ. Пирот е център на две въстания на българите против османската власт - 1835 и 1838 г., които са част от освободителните движения в западните български земи.
Така че претенциите на България към Пирот са закономерни. Те са етнически обосновани и подкрепени с желанието на пиротчани да бъдат част от свободна и обединена България. 


Крепостта Пирот

През 1877-1878г., по време на Руско-турската война, Пирот и българското Поморавие стават обект на поредната сръбска агресия в българските земи. Сърбия се намесва във войната в самия й край, след падането на Плевен, когато Русия вече няма нужда от помощта й, за да разгроми турските войски. Единствената цел на влизането на Сърбия във войната е заграбване на български земи. Сръбските войски лесно завземат областта на българска Морава и Нишава и преминават и Западна Стара планина. Сърбите водят само откъслечни боеве с изтеглящите се турски войски . Остатъците от разгромените турски части се разпръскват и на 12 декември 1877 г. сръбската армия влиза в Пирот. Българите посрещат сръбските войници с хляб, сол и благословии за крал Милан. Така започва първата сръбска окупация на Пирот. 
По Санстефанския мирен договор от 19 февруари/3 март 1878 г. Пиротската кааза (околия) влиза в пределите на България. 


Българското землище през XIX век и Санстефанска България, част от която е и град Пирот

Сърбите обаче отказват да се изтеглят и започват да преследват българите. Така уж свободен и принадлежащ по договор на Княжество България, Пирот попада под ново сръбско робство. И започват сръбските изстъпления и гаври с честта, достойнството и имота на пиротските българи. 
Опитите да се изтръгне благодарствен адрес от местните български първенци за освобождението на Пирот от сръбския крал чрез подмяна на етническия им произход и характеристика на района са категорично отхвърлени. Въпреки заплахите и увещанията пиротските български първенци отказват да подпишат благодарствените адреси до краля. Запомнят се думите на един от тях: „Убийте ни, но ние и на оня свят ще изповядваме народността си, ако целта на дохождането ви е да ни посърбите, то ние и тъй щяхме да поминем, при всичките мъки, само с народностното си име.” (ЦДИА, фонд № 108, опис 2, а. е. № 1641). Сърбите нанасят побой над българите, а 40 души по-отбрани граждани на Пирот са оковани във вериги , бити и откарани в затвора, държани три дни без хляб и вода.
Заради опита си да протестира в кметството българският митрополит Евстатий Пелагонийски е арестуван и хвърлен в затвора. После е изпратен в Ниш, а накрая - заточен в сръбски манастир край Крушевац. 



Нишавският митрополит Евстатий Пелагонийски

След изгонването на митрополита сърбите затварят българското читалище „Просвета”, унищожават книгите му и обират неговата каса. Унищожени са всички училищни помагала. Свалена е иконата на свети свети Кирил и Методий, която българите са били поставили на парадния вход на църквата. Пак по същото време сръбски войници ограбват Погановския манастир, от който са задигнати всички български старини.
После идва редът на учителите. Те също са тероризирани заради българския си произход. Има и жертви. Арестуваните учители Георги Табаков и Христо Писаров след мъчения са убити.
Така с терор и насилия „освободителите” започват да създават „сърби” в Пиротско.
На страната на Сърбия е Русия. Тя е първата велика сила, която ампутира българските земи в западна посока. От България е откъсната Нишката епархия, която според договора в Сан Стефано се отстъпва на Сърбия , но не като сръбска област, а като отплата за нейното участие във войната. Сърбия е „ възнаградена” за фиктивното си участие във войната. Това е имперска сделка с български земи, която цели укрепване на руското влияние в Белград. 
Така Русия се отмята от подписа си към споразумението на Великите сили за автономния на българските земи в етническите им граници, постигнато на Цариградската конференция в края на 1876 г. Тя отказва даже да изпълни териториалните клаузи на своя Санстефански договор, който включва Пирот в България.
Първият сръбски окупационен режим над Пирот и района е свързан с конфискации, глоби, интернирания, изхранване на сръбските войници и побоища, особено след отказа им да подпишат благодарствени адреси до сръбския крал. Паметен остава протестът на българите от Пиротско и Нишко против сръбските жестокости, изпратен до Негово императорско величество Александър II, император Всерусийски на 18 април 1878 г. Протестът е подписан от 2000 пиротчани от града и околията и е подпечатан с общинския печат, в който манифестират своето голямо и съкровено желание „да бъдат оставени към своето отечество България, за да не оплакват до гроб своя живот под сръбско иго. (вж. в. „Западни покрайнини”, бр.239 от 1930 г.)  
Сръбските шовинисти Милош Милоевич и Панта Сречкович трайно се настаняват в Пирот, а през пролетта на 1878 г. техни агенти започват да навестяват с открити просръбски експанзионистични цели даже и към софийските села. 
Никак не е преувеличена хипотезата, че сръбските териториални претенции също са причина, ако не главната, то онази, която е допринесла в последния момент най-много за избиране на София за столица на Княжество България.
На 27 май 1878 г. пиротските българи отправят втори апел с молба за съдействие за освобождението им. Този път той е адресиран до руския княз Дондуков-Корсаков.
И този път акция на пиротчани се проваля. В Петербург зовът за помощ на пиротчани остава глас в пустиня. Много силно обаче се чуват в европейските столици сръбските гласове за разширение на изток.
Пирот е подарен от Великите сили на Сърбия на Берлинския конгрес от 1/13 юли 1878 г. Пак по вина на Русия - мнима защитничка на българските интереси, българският народ е лишен от възможността да изложи своите искания за запазване на извоюваната национална свобода. Негови представители в Берлин не са допуснати. Има сърби, гърци, румънци, дори арменци, но българи няма. А основните решения на конгреса засягат тъкмо съдбата на България. Не помага дори телеграмата на пиротчани до германския канцлер за застъпничество за избавлението им от сръбско иго.
Така според Берлинския конгрес Пиротска околия в по-голямата си част е включена в пределите на Сърбия. Между впрочем, нa Берлинския конгрес Сърбия получава целия Нишки санджак с население 299 640 души, от които 250 000 души българи и 15 000 власи (Т.Мишев. Покрайнини в центъра на Балканите, с. 2003).
През 1879 г., вече в границите на Сърбия, градът Пирот наброява 8183 души население, от които 7185 българи („стари сърби” според сръбската статистика), 638 турци и 260 евреи.
През 1885 г. Пирот е освободен за кратко от българската войска след 2-дневно кръвопролитно сражение. Пиротчани активно подпомагат действията на Българската армия, а някои от тях се вливат в редовете й.
По стара българска традиция - с хляб и сол, пиротчани посрещат българските войски в града и носят на ръце княз Александър I (в. „Западно ехо”, бр. 105 от 1926 г.).


Битката при Пирот и влизането на българските войски в града на 15 ноември 1885 г. Литография от Музея за нова история на Варна при РИМ - Варна

Свободата за пиротчани трае само около месец. България жертва района за сметка на защитата на Съединението. После градът пак влиза в Сърбия и пиротчани са принудени да изкупят със страдания и кръв, в това число и с нови бесилки, своята принадлежност към България. Тържественият прием на българските войски струва много скъпо за пиротските българи. След реокупацията на града по нареждане на сръбския военен командир - майор Магдаленич, няколко пиротчани са разстреляни, други - съдени и малтретирани и оковани във вериги са изпратени през зимата боси, заедно с децата си към вътрешността на Сърбия (ЦДИА, ф. 108, оп. 2, а. е. 1641). Място на екзекуцията на по-изявените пиротски българи става местността при Чумина чешма край града. 
Над 40 пиротски български фамилии са интернирани в град Чачак и Горни Милановец. За това, че са улеснили българската армия при превземането на град Пирот, по нареждане на майор Магдаленич са застреляни шестима селяни от околните села, а на заточение в Нишката крепост са изпратени други четирима българи (ЦДИА, ф. 108, оп. 2, а. е. 1642).
С цялостната си политика в района Сърбия доказва, че Пирот не е нищо повече от обикновен град, част от селищната мрежа на Моравската област, разглеждана като изходна база (плацдарм) за настъпление към Вардарска Македония