Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.04 17:32 - ”Новите земи”, мисията на Царя Обединител и истината, защо бяхме част от Тристранния съюз
Автор: milom Категория: История   
Прочетен: 216 Коментари: 0 Гласове:
3



 Д-р Георги Боздуганов


През 1940 г. Хитлер е завзел почти цяла Западна Европа и на 27 септември инициира сключването на Тристранния пакт — военен съюз между Германия, Италия и Япония, в който през ноември ще влязат Румъния, Унгария и Словакия. България се стреми да запази политиката си на пълен неутралитет и отказва да се присъедини към съюза. Едва през януари 1941 г., когато на Дунав застава половин милионна германска армия, устремена да се сражава с гръцките и британските войски в Гърция, цар Борис и правителството са принудени да приемат включване на страната към Пакта без участие в бойни действия. Вестите от щаба на фелдмаршал Лист са съвсем недвусмислени – 12-а армия е готова да нахлуе в България, “тя изпълнява заповедите на Фюрера и българското нежелание не може да отмени нейните действия.” Междувременно Румъния също струпва войски на границата и е в готовност да си вземе обратно Южна Добруджа. Управляващите са изправени пред дилемата — окупация с нова национална катастрофа или преминаване на Вермахта през една съюзена страна. Лишаване от суверенитет или все пак запазване на възможността за провеждане на собствена политика, макар и ограничена от участието в Тристранния съюз.

Райхът по своя воля и в резултат на българско искане обещава да предаде части от Западна Тракия и Македония на България за временна окупация до края на войната. Това са територии, населявани предимно от лица с български произход, принадлежали на Гърция и Югославия (Сърбия), за които България неизменно претендира като несправедливо откъснати в резултат на Балканските войни и Първата световна война. Българската дипломация се опитва да получи тези области с международноправен акт, неразделна част от протокола за присъединяване на страната към Тристранния съюз, но надеждите ѝ остават излъгани. На 1 март 1941 г., след като полага подписа си за включване на България в Пакта, премиерът Филов отбелязва в своя дневник: “Излязохме пак във вестибюла. Рибентроп и Чано един след друг ми предадоха писмата, с които при уреждането на балканските граници ни се признава излазът на Бяло море, приблизително от устието на Струма до устието на Марица.”(1) Събитието е във вестибюла вместо на официалната церемония. Връчените текстовете гласят, че “при новото регулиране на балканските граници, България ще получи достъп до Егейско море, приблизително от устието на Струма, на запад, до устието на Марица, на изток.”(2) Това са писма за намерения, които нямат абсолютно никаква договорна сила. Въпреки това специално е поставено изискването да не се огласява съдържанието им без изричното съгласие на държавите от Оста. Изключително важно е да се подчертае, че българските управляващи пропускат Вермахта да премине през страната не защото са обещани територии в Западна Тракия, а защото нямат никакъв друг избор.

Военното противопоставяне означава национална катастрофа

На 3-4 април 1941 г. Хитлер издава Директиви № 26-27 за нападение на Гърция и Югославия, прогонване на британците от Балканите и участието на държави от Оста в операциите. В първата е отбелязано, че “България ще вземе обратно Македония и следователно ще бъде главно заинтересована от атака в това направление, въпреки че няма да бъде упражнен специален натиск от страна на Германия.”
Във втората Директива Царство България дори не е споменато. Споменати са само “българите”: т. 3. “…армията ще разположи една дивизия в Тракия, докато окупацията на останалата част от Тракия ще бъде поета от българите по време, което аз ще определя.”, т.4 “… Отбраната на брега, ще бъде засега, организирана с допускането, че северният бряг на Егейско море, включително Солун, ще бъде зает от българите…” (3) 
Вермахтът разгромява всички войски по пътя си със скорост на придвижване. Югославия капитулира за 11 дни, а на 27 април германците маршируват в Атина. Част от британските войски попада в плен, друга успява да избяга с кораби. (4) Германските и италианските въоръжени сили, завладели териториите им, придобиват правата и задълженията на завоевател, определени в Хагската конвенция за водене на война от 1907 г.(5) България не участва по никакъв начин в бойните действия и няма статут на завоевател. На 17 април Хитлер разрешава навлизането на българските войски в Тракия с устно разпореждане към Главното командване на Вермахта — “българите да влизат в Тракия”. (6) След 3 дни той потвърждава думите си пред Цар Борис и Втора армия навлиза в Беломорието. На 23 април, след нова инструкция на фюрера, започва окупирането и на част от Западна Македония (Вардарска) - дотогава в пределите на Югославското кралство. 
Хитлер е очевидно недоволен от неучастието на българската войска, която не се сражава дори за Македония, и променя първоначалното си решение за българска окупация на Солун и региона. Областта “Солун – Егея” остава изцяло под германска окупация и впоследствие е преименувана на “Германска административна област Македония” със статут на генералгубернаторство.(*)

image

На 24 април в София пристига Карл Клодиус. Той е треторазряден германски чиновник (заместник-началник на търговско-икономически отдел във Външното министерство на Райха), упълномощен да уреди бъдещото българско присъствие в Беломорието и Македония. Клодиус незабавно се среща с царя и веднага след проведения разговор, изпраща доклад до Рибентроп: “... Утре ще определя с външния министър дословното съдържание на писменото споразумение. Аз съм на мнение, че към настоящия момент, е по-добре засега да бъде избегнато сключването на официална спогодба и по тази причина възнамерявам да обменя с външния министър само парафирани записки.”(7) (**) Подписаният на следващият ден “документ” перфектно защитава германските интереси в Македония и на 27 април е последван от допълнителна “записка” за Беломорието в същия смисъл.

Дава се пълно съгласие за неограничена експлоатация на индустриални суровини, издръжка на Вермахта при задължително осребряване на германски военни банкноти, които са без никаква стойност извън окупационните зони, заплащане за ползване на различни видове съоръжения и имущество, поемане на югославски и гръцки финансови задължения към Райха. За да не останат някакви илюзии, че срещу поетите задължения ще се получават материални облаги, се уточнява: “извършените конфискации се запазват в полза на Германия”, а в т. 4 е записано: ”В окупираните от България области неприятелската собственост подлежи на германско принудително управление.” От тези текстове следва да се подразбира и уреждането на временна българска окупация (използваната немска дума е ”besetzten”). В тях думата “окупация” и нейните производни са употребени 8 (!) пъти, а изрази като “областите, които при едно окончателно уреждане ще се паднат на България” – 3 пъти. Листовете, подписани от Клодиус и министър Иван Попов (и парафирани от българския министерски съвет), не само не са съставени в обичайната дипломатическа форма – не са оформени на официална бланка, липсват подписи на държавни глави или последваща парламентарна ратификация, но показват и фрапиращо несъответствие в ранга – подпис на заместник-началник на отдел срещу подписите на външен министър и цялото правителство. Остава ни да гадаем какво е това – споразумение, спогодба или някакви парафирани бележки, каквито Клодиус е обявил в споменатия доклад, че ще подпише. Тези страници, които нямат дори заглавие, по нищо не приличат на сключения преди това договор за присъединяване на България към Тристранния пакт, нито на спогодбата с Румъния за връщането на Южна Добруджа. Въпреки че е добил историографска популярност като ”Спогодба Клодиус-Попов”, ”документът” изобщо не урежда статута на България в Беломорието и Македония. И някой може ли да си представи чиновник с ранга на Клодиус да сключва договор за национален суверенитет върху тези земи? Това са единствено две записки, които подсказват, че много е трябвало да се преглътне, за да бъдат изобщо допуснати българската армия и администрация.(8) Подписаните текстове са в нарушение на чл.17 от Конституцията, защото не са одобрени от Народното събрание и формално не задължават България.(9)(***) За Хитлер обаче разпоредбите на основния закон на царството са излишни подробности – силата на оръжието на Вермахта е предостатъчна осигуровка за тяхното изпълнение.

Така наречената “спогодба” с Берлин

никога не е последвана от междудържавен договор, определящ окончателния статут на двете области. Съставените в условна форма “документи” са изключително удобни за германците. Те са своеобразна гаранция за българската ангажираност в Пакта с мъглявото обещание, че след войната царството ще получи нещо, без дори да се споменава какъв е настоящият регламент за окупация. Или по-просто казано – завоевателят може във всеки момент да си вземе обратно всичко, което е предоставил. Трудно е да се намери по-ясно свидетелство, което да показва кой ще командва и кой в последна сметка ще решава съдбата на окупираните територии. Вермахтът и германските военни власти никога не ги напускат напълно. В германските печатни издания и географски карти те са означени като зони “Под българско управление”.(10) На 23 април професор Димитър Яранов — правителствен пратеник по териториалните въпроси към германското командване в Солун, докладва: “немците допускат само наша военна окупация, но правят спънки за гражданското управление”.(11) На следващия ден, веднага след подписването на “бележките”, премиерът Филов разговаря с Клодиус и записва в дневника си: “Разисква се за пречките от германците по въпроса за администрацията на окупираните земи, обаче съгласихме се, че ще трябва да държим сметка за исканията им до окончателното разрешение на въпроса за границите.”(12) 
Политическите декларации и публикациите във вестниците за “национално обединение” отразяват единствено желания и намерения. Страната инвестира милиарди левове в строеж на пътища, железопътен транспорт, пристанища, училища и др. с надеждата, че колкото повече средства влага в региона, толкова по-голяма е вероятността той да стане трайно български. Само преките окупационни разходи на военното министерство възлизат на 16 млрд. лева от колосалната обща сума 44 млрд. лева! (13.) Поета е и голяма част от издръжката на германските войски, за която са изхарчени 3.6 млрд. лева, а клиринговото салдо с Райха по икономическата спогодба “Нойбахер” към септември 1944 г. е над 23 млрд. лева. (14) В тези суми не са включени нанесените на хазната щети от интензивната контрабанда на храни, цигари, кибрит и др., извършвана от германски военнослужещи с помощта на гръцки търговци.

Права на собственост върху части от Западна Тракия и Македония не са признати на България от нито една държава, включително от Германия. Царството не издава и никакъв държавен акт – закон, царски указ, решение, постановление, за включване на “Новите земи” в пределите на страната. Изтъкваният понякога аргумент, че по време на война не се сключват или зачитат договори за придобиване на територии, е несъстоятелен. Връщането на Южна Добруджа става в разгара на войната и е признато от всички Велики сили. Обстоятелството, че макар и принудена, България влиза в Тристранния пакт, не изключва напълно подобна възможност. По това време страната не обявява война на Великобритания, декларира неутралитет при започналата война между Райха и СССР и не участва в бойни действия срещу никоя друга държава. (15)(****)
Царят и правителството си дават сметка, че е важна не временната окупация, а международното признаване на двете области за част от държавата. След промяната на военната обстановка те се стремят да получат подобно уверение от Западните съюзници и започват тайни преговори за напускане на Оста, без пасивно да чакат неблагоприятния резултат от една следвоенна конференция за уреждане на мира. Усилията им не се увенчават с успех. Великобритания и САЩ неизменно считат земите за неоснователно завзети и в предложеното през 1944 г. в Кайро споразумение за примирие поставят изрично условие: “Чл. 3. Българските сили, официални и национални, да се изтеглят незабавно от всички съюзнически територии, окупирани понастоящем от България.” (16)(*****)

Редица историци изтъкват, че през 1941 г. в

“новите земи” е установено фактически двойнствено управление

Това е така, с едно уточнение – по време на война върховната власт в завладени земи се упражнява от главното командване и администрацията на армията, която ги е завладяла. Райхът споделя тази власт, предавайки територии за временно окупиране от България, без да се отказва от своя военен примат. Въпреки че огромно количество български държавни документи са откраднати от армията на СССР след окупацията на България през 1944 г. и продължават да бъдат недостъпни, можем да разберем каква е била германската позиция относно статута на “новите земи” според малкото запазени писмени свидетелства.
Очевидно осведомен за нерегламентирания статут на българската окупация в областта, командващият силите на Вермахта в Беломорието генерал Ойген От (Ott), издава специална инструкция към навлизащата Втора българска армия. В раздел “Юрисдикция” генералът инструктира в императив: “Престъпленията, извършени от цивилни граждани в окупираните територии, са обект на юрисдикцията на съответните германски военни съдилища. Германските военни инстанции си запазват правото да се откажат от разглеждане на делa в полза на българските съдилища само след проверка на всеки отделен случай до степен, която считат за уместна.” По въпроса за окупацията той също е достатъчно категоричен: “В населените места, окупирани от германски и български части, германските военни власти поемат командването.” Сред останалите изисквания е да бъде запазена гръцката полиция, като за целта ѝ бъде оставено оръжието. Не забравя да отбележи, че “Фюрерът и Главнокомандващ германските въоръжени сили е издал заповед отношението към гръцките военнопленници да бъде приятелско. Офицерите могат да задържат сабите си.” (17)(******)
След формирането на марионетното гръцко правителство на Георгиос Цолакоглу германските военни власти все повече считат българите за натрапници и толерират гръцките местни управи. Тези нагласи са стимулирани и от публичната реч на Хитлер от 4 май, в която изказва “искрена симпатия към гръцката нация” и заявява отказ от политически и териториални претенции към страната.(18) Допълнително Фюрерът разпорежда освобождаването на военнопленниците и гръцките офицери започват демонстративно да се разхождат в униформите си.

Възникналата междувременно остра конфронтация между командващия Втора армия генерал Иван Марков и генерал От, довежда до преименуване на армията в Първа и смяна на Марков с генерал Константин Лукаш.
След беломорската обиколка на цар Борис в края на април и засилена дипломатическа активност с Берлин, на 5 май Райхът допуска българска администрация в областта. Най-важните градове са изключени и Филов записва в дневника си: “днес се получи разрешението да изпратим нашите административни власти в Беломорието, с изключение на крайбрежната ивица, която включва Дедеагач, Портолагос, Кавала и Ксанти.” (19) Впоследствие администрацията е допусната и там, но е открито Германско генерално консулство в Кавала, което стриктно наблюдава дейността на българските власти и информира висшите германски инстанции във всички случаи, когато е необходимо да се упражни въздействие за запазване интересите на Райха.
Неясните обещания, заявени във Виена само чрез писма без договорна сила, дават възможност на Хитлер свободно да интерпретира бъдещето на тези територии. Фюрерът е решил да запази контрола над беломорските земи на изток от линията Свиленград–Дедеагач и да ги използва в удобен момент като разменна монета за привличане на Турция към Оста. Година по-късно, на 31 март 1942 г., той открито заявява пред Главното командване на Вермахта и германския посланик в Анкара Франц фон Папен: ”Турция трябва да се спечели като съюзник, тя ни е много по-скъпа от България, понеже последната е панславянска. След присъединяването към Тристранния пакт Турция ще бъде най-евтиният ни съюзник, пазител на Дарданелите.”(20) Опасявайки се от съюзнически десант на Балканите, Хитлер показва, че няма намерение да отслабва своя контрол над полуострова. В издадената през декември 1942 г. Директива № 47, той ще напише: ”Командващият на Група армии ”Е” (Група армии “Зюд-Ост”/Югоизток, бел. авт.) ще бъде подчинен директно на мен” (21)

В края на 1942 г. и началото на 1943 г., след поражението на Африканския корпус на фелдмаршал Ромел и прогонването на германско-италианските войски от Северна Африка, в Берлин започват да отделят особено внимание на Гърция. Предприемат се редица мерки за укрепване на защитните съоръжения, за борба с партизанските формации, за изселване на еврейското население в окупираните територии на Полша и др. Освен огласеното принципно становище на Хитлер, че “до края на войната всички евреи трябва да напуснат Европа”, те са определени и като непосредствена заплаха – враждебно население, което е готово да сътрудничи със съюзническите сили. Нацисткото определение е използвано като аргумент и в доклад от 31 август 1943 г. до заместника на Химлер Ернст Калтенбрунер, за оказване на пореден натиск върху царското правителство за изселване на българските евреи. (22) Цар Борис е починал преди 3 дни и при настъпилата управленска криза, нацистките чиновници безцеремонно преценяват, че могат да постигнат Окончателното решение на еврейския въпрос в страната. Усилията им не се увенчават с успех, но това е отделна тема, която е обект на специално изследване.
Тежките сражения на Източния фронт, излизането на Италия от войната през юли 1943 г. и дебаркирането на американски и английски дивизии в Сицилия, принуждават Райха да изисква от

България да разшири военното си присъствие

В създадената “Германска административна област Македония” допълнително е изпратена българската Седма пехотна дивизия.(23) Главното командване на Вермахта, издава Наредба за статута, административното устройство и субординацията в областта и Упътване (инструкция) за окупационните взаимоотношения. Формално инструкцията е предназначена за дивизията, но всъщност още в заглавието се изяснява кой командва във всички заети територии – “Упътване за отношенията между българските окупационни войски в Гърция и служебните места (инстанциите, б.а.) на германските въоръжени сили в същата страна”.(24) Каква е субординацията в Солунската област, а както се подразбира от заглавието и в останалата част на Гърция, се изяснява в самият текст. “Всички административни служебни места, включително техните помощни институции, се считат от българската окупация като германски административни служби, макар да са заети от гръцки чиновници. … Всички издадени досега от компетентните германски служби наредби остават в сила.” И ако все пак, в случай на внезапно възникнала опасност, българските военни власти решат да издадат някаква наредба, то: “Командващият Солун – Егея може да изиска от българския командир на дивизия отменянето на една издадена от българска страна наредба, ако тя застрашава или засяга германски интереси.” Промяната на всяка вече издадена гръцка правна норма остава в прерогативите на германските власти и гръцките чиновници. От българска страна всяка промяна “може да се предприеме преди отменяването или изменението на гръцкото предписание, само ако началникът на административната област Македония е дал съгласието си за това. …Враждебните действия на населението… са подсъдни (с някои изключения, б.а.) на германските военни съдилища и службите на германската военна администрация.” (25) Документите са утвърдени от Главното командване на Вермахта в Берлин и подписани от генерал Валтер Варлимонт.(26) Разпорежданията за преподчиняване на българските войски в Беломорието съвсем не се изчерпват с издадените Наредба и Упътване. След катастрофално неуспешния британски опит за десант в Гърция през Додеканезките острови, по искане на командващия Група армии “Е” генерал Александър Льор българските войски са преформирани във II окупационен корпус в състав 7, 16, и 28 пехотни дивизии. С нареждане на българското военно министерство корпусът е оперативно подчинен на генерал Льор, който незабавно му поставя за изпълнение всички бойни задачи.(27)

Дипломацията на Райха се намесва без колебание и по въпросите за поданството на местното население, когато българските действия засягат интересите на Берлин. В своя служебна бележка Главният секретар на Министерството на външните работи и изповеданията Димитър Шишманов е записал: “На 11 август 1942 г. ме посети съветникът при Германската легация Морман. Той ми предаде съдържанието на една телеграма на Германското командване “Зюд-Ост”, с която се протестира против постановленията на наредбата за поданство в новоосвободените земи от 5 юни т.г. В телеграмата се казва преди всичко, че е въпрос, дали България има право да урежда поданството в новоосвободените земи преди да има един договор за мир, засягащ съдбата на тия земи. …Германското военно командване “Зюд-Ост” настоява да се отмени наредбата за поданство в новоосвободените земи.” Документът е парафиран от министър-председателя Филов на 12 август 1942 г. (28) В случая германският протест визира етническите гърци, но ясно показва несъгласието на Райха българските власти да се разпореждат самостоятелно с тях. Суверенно право на всяка държава е да решава кои лица да приема за поданици. Царството обаче не е анексирало новите земи и в качеството си само на вторичен окупатор няма териториален суверенитет.

В обобщение:

 Райхът е отстъпил на България правата за временна окупация на земите в Тракия и Македония, без да подписва никакъв документ с правна сила – договор, спогодба, протокол. Управляващите в София непрестанно се стремят да увеличат правомощията на българската власт в двете области. Те си дават сметка, че Германия ще допуска подобна експанзия, не защото се интересува от историческите претенции на царството, а за да задържа страната в Пакта и да използва българската армия за охрана на беломорския бряг и поддържане на реда. Обстоятелството, че държавното ръководство си присвоява правото да въвежда законодателство, се основава единствено на мълчаливото съгласие на германците, което с нищо не ограничава възможността им да го отменят по свое усмотрение.
Всяка концепция за държавен суверенитет от времето на Вестфалския мир през 1648 г. до Декларацията за принципите на международното право, приета с Резолюция 2625 на Общото събрание на ООН от 1970 г., съдържа поне три основополагащи критерия: върховенство, независимост и международно признание на държавната власт над определена територия. Осъществената вторична окупация в Тракия и Македония не покрива нито един от изброените критерии.
Логично мнозина изкушени от историята задават въпроса: заблуждаван ли е бил българският народ с многобройните изявления от представители на политическата класа за осъществения национален идеал? Отговорът за съжаление е – да, заблуждаван е. Желаното е обявено за действително. Могат да бъдат видени стотици снимки, показващи окупационните войски, административни документи с титули и печати, но никъде не са публикувани текстове, регламентиращи българското присъствие. Писмата на министрите Рибентроп и Чано, предадени на Филов след присъединяването на страната към Пакта, “споразумението” с Клодиус и последвалите германски военно-административни разпореждания ще останат дълбоко скрити в министерските каси с гриф “Строго поверително”, защото съдържат само задължения на царството към Райха и имплицитно обещание, че някога ще получи тези територии. Какво се пише във вестниците и какво се говори в Народното събрание по този въпрос е с нулево значение за управляващите в Берлин. Липсата на официален документ, регламентиращ българската юрисдикция над “новите области”, се превръща в най-строго пазената държавна тайна през годините на войната. Управляващите в София са продължили да действат с надеждата, че поне частично те ще бъдат присъединени към държавата при окончателното уреждане на мира.
Впоследствие всички аргументи на българските делегати на Парижката мирна конференция за историческа справедливост и запазване на минимален излаз на Бяло море, остават без резултат. Предварителната договореност между трите Велики сили победителки – да не се зачитат никакви териториални промени, осъществени със силата на германското оръжие, определя българските граници такива, каквито са били към 1 януари 1941 г.
Съветската окупация и поставянето на България “под червеното знаме на комунизма” са допълнителен фактор за лишаване на страната ни от беломорски излаз.(29)(*******) Западните съюзници принципно не желаят да допуснат Сталин в Средиземно море, като същевременно си дават сметка, че Босфорът и Дарданелите остават само на една ръка разстояние от бъдещи съветски военни бази в Дедеагач и Кавала. Осъществяването на вековните кремълски стремежи за господство над Проливите би станало въпрос на време.
Трудно е да се предполага, че българските управляващи са имали някакви реални шансове да получат Беломорието особено след смъртта на Цар Борис III. Голите обещания и първоначалната увереност, че Райхът ще спечели войната се сменят с основателен страх от сблъсък с Вермахта при несравнимо съотношение на силите и липса на възможност за помощ от Западните съюзници. Накрая политическата мудност за излизане от Оста, съчетана с междуличностни конфликти и предателства, слага точка на илюзията. Последната.
Георги Боздуганов




Гласувай:
3
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: milom
Категория: Бизнес
Прочетен: 1392839
Постинги: 1100
Коментари: 547
Гласове: 2147
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Май, 2018  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031