Създадената преди повече от сто години Българска комунистическа партия, днес подвизаваща се под абревиатурата БСП и предявяваща претенции отново да управлява съдбите на държавата и народа ни, има дълга история на война срещу България и българите.

Започвайки с разложителски действия срещу българската армия по време на Първата световна война, когато целият народ е напрегнал отвъд предела на възможното и мислимото силите си в справедлива борба за освобождение на поробените си братя и постигането на национално обединение. Преминавайки през инспирирания от Москва септемврийски метеж през 1923 г., хвърлил българи срещу българи в братоубийствена война, която няма да стихне с десетилетия. Кулминирайки в чудовищния атентат в „Света Неделя” през 1925 г. – най-кръвопролитния атентат, познат на човечеството, към момента на извършването му, който и до ден днешен остава в челната десетка по по този показател. Бележейки нови позорни „върхове” след подкрепения от съветската окупационна армия деветосептемврийски преврат през 1944 г. въоръжен преврат и последвалите 45 години комунистически терор, отнели живота на над 30 000 българи (по най-консервативни оценки) и изпратил стотици хиляди други през ада на концентрационните лагери, изселванията, забраната да получат образование и работа, отнемането на свободата на придвижването, мнението и съвестта. Продължавайки в наши дни с ограбването на спестяванията на българите посредством фалитите на банки, влагането на милиони в обречени „енергийни проекти”, облагодетелстващи единствено определени обръчи от фирми, както и посредством обикновени корупционни схеми.

Към тази несекваща вече сто години война на партията БКП/БСП срещу България и българския народ се причислява изфабрикуването през 1934 г. – отново по заповед от Москва – на „македонските” нация и език, благодарение на което днес близо два милиона жители на Бивша Югославска Република Македония с чист български етнически произход мразят всички, носещо името „българско”, а споменатата държава предявява териториални претенции и спрямо Пиринска Македония въз основа на активно създаваното там от БКП/БСП „македонско малцинство”. Жертва на тази антибългарска политика пада и един от най-големите български писатели на ХХ век Димитър Талев.

Но кой всъщност е Димитър Талев? Роден на 1 септември 1898 г. в гр. Прилеп, Македония, Талев остава без баща на деветгодишна възраст. Будният младеж расте в трудните години на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Учи с прекъсвания в родния си Прилеп, Солун, Скопие, Стара Загора. Завършва гимназия в Битоля през 1920 г. следва по един семестър медицина и философия в Загреб и Виена (1920-1921 г.) и завършва славянска филология в Софийския университет през 1925 г.

През първата половина на 20-те години начеващият писател е под влияние на левите идеи и публикува социални разказа, но след това по естествен път интересите му се насочват към Македония и патриотичната тематика. През 1927 г. Талев постъпва на работа във вестник „Македония” – орган на македонската емиграция в свободното Царство България – и бързо се издига до главен редактор и директор на вестника.

Самият Талев се утвърждава като една от влиятелните фигури на десницата във ВМРО – тези, които отстояват българския характер на населението в Македония, противопоставят се на опитите на Коминтерна да налага съществуването на някаква „македонска нация” и отхвърлят сътрудничеството с БКП. По тези причини Талев е близък със споделящия същите идеи легендарен водач на ВМРО Иван (Ванче) Михайлов. След спирането на в-к „Македония” от деветнадесетомайци, Талев започва да работи във вестник Зора, издаван от друг бележит български журналист, убит по-късно от комунистите – Данаил Крапчев. Лайтмотивът на Талевата публицистика отзвучава високо и ясно във всяка българска душа, в която е жива болката за Македония – „Тук е България!“.

Пред периода между двете световни войни Димитър Талев създава първите си значими художествени произведения. Сред тях е трилогията „Усилни години” (състояща се от романите „В дрезгавината на утрото”, „Подем” и „Илинден”), в която писателят се опитва за пръв път да създаде епическо романово четиво за прелюдията, кулминацията и поражението на Илинденско-Преобпаженското въстание (1903 г.). През 1940 г. излиза и романът му „На Завой”, чийто главния герой Крум Кошеров е преживял крушението на националния идеал в Балканските и Първата световна война, но предпочита да се обърне не към революционната стихия и разрушението, а към съзидателното и към съзидателното и към традиционните български ценности като земята, трудолюбието и семейството. Романът става известен с пророческата си фраза „Последният правоверен комунист ще умре в България”, която, наред с неласкавата оценка, която дава на комунистическото учение в произведението си, допринася за нерадостната съдба на автора си след деветосептемврийския преврат.

От този период датира и яростното разобличаване от страна на Димитър Талев на политиката на Съветския съюз и нейния проводник в България БКП по македонския въпрос. Ето как писателят откроява антинационалната роля на коминтерновския македонски комитет във Виена, определян от Талев като „Червения сатана“: „Години наред във Виена действаше една комунистическа централа, чиято прицел бе Македония. Изданията на тази централа като в. „Македонско дело“ и др., макар да се пишеха на книжовен български език, сърбите пропущаха в гранциите на бивша Югославия и улесняваха разпространението им сред македонската младеж. Комунисти и сърби бяха в съюз с една обща цел – да откъснат македонските българи от другите българи“.

Това са характеристики и прозвища, които бъдещите комунистически управници няма да забравят, нито ще му простят прямотата, с която изобличава предателската им политика.

Настава черната за българската история дата девети септември 1944 г. Започва разправата на БКП (днешна БСП) с цвета на българската интелиигенция. Не е пощаден и Димитър Талев. В-к „Зора”, в който писателят работи, е закрит, а той самият е един от 29-те изключени за „фашистка дейност” членове на Съюза на българските писатели, сред които личат имената на Богдан Филов, Веселин Василев, Фани Попова-Мутафова, Чавдар Мутафов, Змей Горянин, Йордан Стубел, Любомир Владикин, Славчо Красински и др. Но истинското ходене по мъките тепърва предстои.

Димитър Талев е арестуван на 18 октомври 1944 г. Задържан е в Централния затвор, където е подложен на изтощителни разпити, писане на дознания и въпросници, на 26 март 1945 г. го транспортират в Трудово-възпитателно общежитие (комунистически евфемизъм за концентрационен лагер) „Св. Врач”, след това е препратен в лагерите „Росица”, в мини Перник, ТВО Дупница – до 22 август 1945 г., когато го освобождават. Повторното му арестуване е на 21.Х.1947 г. и е свързано с посещението на югославския президент Йосип Броз Тито в България. Идеята за балканска югославянска федерация – по същество първи опит на днешната БСП да лиши България от национален суверенитет, вкарвайки я в състава на Югославия – е в разгара си и поборниците за свободата на Македония отново трябва да бъдат натъпкани в т.н. трудово-възпитателни общежития, за да не помрачават „югославянското братство”.

С подробен рапорт от 2.XII. 1947 г. началникът на група Б от 1 отдел на ДС предлага Д. Талев да 6ъде изпратен в ТВО, тьй като „в миналото е бил опасен мuxайловист, а понастоящем враг на ОФ власт и следователно представлява опасност за държаватa”. С други думи Талев е обявен за враг на „народната” власт, тъй като още преди девети септември е разобличал антибългарската политика на комунистите (днешни социалисти) по отношение на Македония, а след преврата е бил отявлен противник на тяхната политика по насилствена промяна на идентичността на българите в Пиринска Македония.

Предложението е прието и намиращият се в напреднала възраст и с крехко здраве писател минава през лагерите „Богданов дол” и „Куциян”. След тази случка здравословното състояние на Талев се влошава и той получава тежка язва. Там Талев е трябвало да се храни с варени кочани зеле без никаква мазнина. В тежките условия е щял да загине, ако не са го спасили съпругата му и сълагерниците. Синът му разказва как се е налагало семейството да се лишава от всякакви сладки храни, които жена му е затваряла в буркани и е изпращала в мините под предлог, че са лекарства. От този престой датира и заканата на един от надзирателите в лагера към Талев: „Овде ке ти биде гробот ладен!”

По-късно пред Свинтила Талев сравнява престоя си в концлагера с Голгота: „Не зная страдал ли съм. Справях се с едно и с друго. Ти сам знаеш какво е концлагер. Целият си напрегнат – да изживееш тази минута и после следващата, и после следващата. В този смисъл страдание няма. Не можеш да застанеш да съзерцаваш, да кажеш: Аз страдам. Тялото ти, мишците ти са напрегнати. Ако изживееш това усилие, значи си спасен. За кратко, но спасен. Това е Голгота. […] Голготата е едно усилие да се направи следващата крачка. Историческият Иисус, не Спасителят, не Синът Божи, а човекът, в който е въплътен, прави следващата страшна крачка.“

Димитър Талев е освободен през февруари 1948 г. Освободен, но не и свободен. Заедно със семейството си е изселен от София в Луковит, където в условията на обществена изолация през следващите десет години той създава известната си тетралогия, посветена на Илинденско-Преображенското въстание и включваща романите „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам”. Дълго време обаче не му позволяват да ги публикува. Същевременно комунистическата власт продължава да го разглежда като свой враг и на всяка крачка прилага перфидна система на терор срещу писателя. Досието му съдържа детайлно изброяване на мерките, провеждани срещу него:

• затвор, разпити, дознания;
• въдворяване в концлагери;
• лишаване от софийско жителство, изселване със семейството;
• изключване от Съюза на българските писатели;
• забрана за публикуване на книгите му;
• лишаване от работа и средства за лечение и препитание;
• контрол и диктат върху творческата му воля;
• конфискуване на личния архив на писателя/„обекта”;
• принудително публично унижение чрез самокритика и разкаяние;
• унижаване на човешкото му достойнство и творческия му потенциал чрез включване на наставници и гаранти;
• психически тормоз над членовете на семейството му;
• обричане на интелектуална и емоционална самота чрез превръщането на приятелите му в предатели.

Дори след като официално е реабилитиран в края на петдесетте години (след като е принуден да се самобичува публично, задето е бил михайловист), продължилият с десетилетия тормоз дава отражение върху здравето на писателя, който заболява от рак и умира през 1966 г.

Драматичната съдба на големия български писател Димитър Талев е само епизод от войната на партията БКП-БСП срещу българския народ и интелигенция. Същевременно тя е показателна както за антибългарската политика на тази партия по македонския въпрос, отровните плодове от която берем и до днес, така и за безпределната жестокост на нейната разправа с най-видните български творци и патриоти. Проява на изключителен цинизъм е партията, която носи историческата вина за обезбългаряването на Вардарска Македония и за опитите за откъсване на Пиринска Македония и населението й от българското народностно тяло, да претендира да бъде носител на промяната, а същевременно да издига за водач на листа в изтерзания от нея Пирински край агент на същата тази ДС, която рушеше и продължава да руши съдбите на македонските българи.

Използвана литература:

Белчев М., „Българският ГУЛаг. Свидетели”, в http://www.decommunization.org/Testimonies/Spomeni.htm

Глог 12:57 „За титаните на българската литература и култура, репресирани от комунистите”, 07.09.2009 г.,

Иванов Хр., „Терорът на ДС срещу писателите след 9 септември 1944 г.”, в Държавна сигурност.com, 08.12.2013 г.

Келбечева, „Културната политика на България през времето на комунизма”, Фондация „Конрад Аденауер България”, 2014 г.

Ковачев П., „Димитър Талев: Последният правоверен комунист ще умре в България”, 24 часа, 09.11.2016 г.

Свинтила В., „От Маркс до Христа”, С. 2002 г.

Трифонова Ц., „Димитър Талев – Тайната биография”, С. 2004 г., в http://www.promacedonia.org/milen/d_talev.html