Бисмарк запазва София и Варна бългaрски; Бранимир Ботев;     

На 8 юли се навършиха 135 години от установяването на дипломатически отношения между България (Княжество България) и Германия (Кралство Прусия).

По силата на Берлинския договор Великите сили изпращат свои консули в Княжество България. Първият немски консул е Флориан фон Тилау, който връчва консулския си патент като генерален консул на 8 юли 1879 г.

Ролята на Германия (Прусия) и на железния канцлер княз Ото фон Бисмарк за новото българско княжество е голяма и има положителни последици за бъдещето на Съединението и Третото българско царство. За съжаление, този аспект от новата ни история дълго време не е бил осветляван поради наложени идеологически и политически догми. Изключение прави великолепният труд на акад. Константин Косев “България и княз Бисмарк”, благодарение на който заслугите на Германия и Бисмарк към България получават своето научно и историческо признание.
Искрено се надявам след популяризирането на тези факти кметовете и общинските съветници на София и Варна да направят необходимото, за да може поне една улица да носи името на канцлера Бисмарк.

 

Санстефанският мирен договор, донесъл свободата на България, бива посрещнат с явно недоволство от Великите сили в лицето на Англия и Австро-Унгария, които предприемат усилени действия по неговото ревизиране. Има обаче и една велика сила, която одобрява безусловно Санстефанския договор, сключен от Русия, и това е Германия.

Германската позиция е изразена от железния канцлер Бисмарк, който смята, че руската армия не е трябвало да спира настъплението, а е трябвало да блокира достъпа до Цариград и дори да го овладее. Русия обаче бива остро атакувана от Англия и Австро-Унгария, които се опасяват от засилване на влиянието ѝ на Балканите и от създаването на голяма и силна България. Те настояват за международна конференция за обсъждане на Санстефанския мирен договор с явното намерение за неговото ревизиране. Под техния натиск руският канцлер Горчаков изпраща инструкции до граф Игнатиев, че договорът от Сан Стефано трябва да се разглежда като “обикновен прелиминарен кол”, а не като окончателен мирен договор.

Омекването на позицията на първия руски дипломат поставя под въпрос резултата от победите на руската армия и води до засилване на натиска на противниците на току-що освободената България.

Натискът на Англия и Австро-Унгария над Русия се засилва и те

дори настояват

бъдещият конгрес

за ревизия на

Санстефанския

договор

да се състои във Виена, а външният министър на Англия лорд Солсбъри започва тайни преговори с Горчаков, за когото не е тайна, че таи симпатии към Англия. Потайната, но агресивна английска дипломация постига своето. Англия принуждава Русия да подпише тайно англо-руско споразумение на 30 май 1878 г. в Лондон. Тайното англо-руско споразумение и позицията на Австро-Унгария създават предпоставките за ревизия на Санстефанския договор и за бъдещите решения на Берлинския конгрес, които разкъсват българските земи. Бисмарк е бесен. Както посочва акад. К. Косев, железният канцлер споделя пред своя син Херберт Бисмарк, че не разбира какво толкова му пречи на Андраши (външния минитър на Австро-Унгария) големината на България, постигната по договора от Сан Стефано. Бисмарк е силно раздразнен от настойчивостта и бързината, с която Англия и Австро-Унгария настояват за свикване на конференция, с която да ревизират Сан Стефано. Затова приема предложението от руска страна лично да председателства бъдещия конгрес и предлага той да бъде в столицата на Германия Берлин, като се аргументира със здравословното си състояние, което не му позволява да пътува надалече. Позицията на Бисмарк спрямо България е ясно заявена в речта му пред Райхстага, произнесена на 19 февруари 1878 г., деня, в който се подписва мирният договор в Сан Стефано.

Очевидно канцлерът е добре запознат с условията, заложени в договора, и ето какво заявява пред германския парламент: “Договорът предвижда нейните граници (на България-б.а.) да обхващат територии, в които българското население съставлява мнозинство. Тези граници не са по-различни от онези, които бяха начертани от Цариградската конференция.

Етнографските сведения ни дават достатъчно основания за такава констатация. Засега най-достоверният източник, който познаваме от немски произход, е картата на Киперт. Според тази карта българската национална граница се простира на запад оттатък Солун, обхващайки твърде еднородно население. На изток границата достига до Черно море. Според моето дълбоко убеждение следва, че прелиминарното примирие между Русия и Турция с абсолютно нищо не накърнява германските интереси, така че не виждам никаква причина за недоволство от наша страна към резултатите от току-що приключилата война.”

На 13 юни 1878 г. Берлинският конгрес започва своята работа. Бисмарк е серизно обезпокоен от влиянието, което Англия има върху външния министър на Русия княз Горчаков.

Съмненията на Бисмарк се потвърждават няколко месеца по-късно от Московския славянски комитет, който излиза с остра позиция срещу Горчаков, упреквайки го, че е предал интересите на българите на Берлинския конгрес и принуждавайки го да се оттегли от дипломацията и политиката. Виждането на Горчаков за руско-турската война като за

“малка война и

умерен мир”

определя и меката му и отстъпчива позиция при отстояване на постигнатото със Санстефанския мирен договор. И досега няма логичен отговор защо 80-годишният и очевидно неуверен в силите си Горчаков не включва в състава на руската делегация за Берлинския конгрес архитекта на Санстефанския договор граф Игнатиев. Граф Николай Игнатиев е убеден поддръжник на българската кауза, радетел за единна, голяма и силна България, освен това е руският дипломат, който е най-добре осведомен за интересите и политиката на Цариград, където е посланик от 1864 до 1877 г.

Пренебрегването на граф Игнатиев и непоканването на български представители на Берлинския конгрес е сериозен удар срещу България и отслабва позициите на защитниците на българската кауза. Затова последвалите действия на конгреса водят до

почти пълна

ревизия на

Сан Стефано

и разкъсването на българските земи. В светлината на последвалите събития още повече изпъква ролята на Ото фон Бисмарк, който се изявява като категоричен и упорит защитник на новоосвободена България.

Нещо повече - активната роля на Бисмарк и неговата твърда позиция се оказват решаващи по четири ключови за съдбата на България въпроса:

1.Бисмарк буквално налага от позицията на неоспоримия си авторитет решенията на Берлинския конгрес да се вземат само с пълно единодушие, а не с мнозинство, както настояват Англия и Турция. Така Бисмарк подкрепя руската делегация, която рискува да остане в малцинство и да загуби всичко, постигнато в Сан Стефано.

2.По искане на Англия България трябва да бъде ограничена “между Дунав и Стара планина”. При това условие бъдещата столица София и софийски санджак не трябва да се включват в границите на България.

Бисмарк се намесва решително и дава съвет на руската делегация да използва като решаващ аргумент изследването на немския геолог Фердинанд фон Хохщетер. Според изследванията на Хохщетер Ихтиманските възвишения и планините на юг от София имат еднакъв скален минерален състав с този на Балкана и са част от него. Тези научни доводи Бисмарк предоставя не на Горчаков, към когото изпитва съмнения, а на неговия заместник Шувалов. Позицията на Бисмарк е, че при тези налични факти трябва да се приеме, че София и софийски санджак попадат в територията между Дунав и Балкана. При завързалия се спор между руската и английската делегация. Бисмарк рязко и категорично подкрепя руската позиция и благодарение на неговата намеса София остава в България и става нейна столица.

3.Изключително остър спор възниква за Варна. Турция и Англия имат предварителна договорка и тайно споразумение, по силата на което Англия приема да брани турските интереси на Берлинския конгрес, срещу което Турция ѝ предоставя остров Кипър. Турските интереси включват категоричното искане Варна и околностите на града да останат турски. Турската делегация, подкрепена от Англия, предявява още по-големи претенции, като настоява Княжество България на изток да стига до река Янтра, а

цялата територия

между Янтра и

Черно море да

остане турска

От Цариград заповядват на Фазлъ паша да се прехвърли от Шуменската крепост във Варна, в която има разположен египетски корпус и да не допусне влизането в града на руски войски. Същевременно се водят интензивни преговори с Австро-Унгария последната да се съгласи Североизточна България с Варна да остане турска срещу съгласието на Турция да ѝ отстъпи Босна и Херцеговина. Изглежда, че Варна е безвъзвратно загубена. Неочаквано на 27 юни 1878 г. след полунощ на вратата на турската резиденция в Берлин започва ожесточено да се тропа. Сънената и смаяна турска делегация е изненадана от среднощна визита на Бисмарк, който облечен в параден мундир с препасана сабя, окичен с всичките си ордени и отличия, с островърх германски шлем и лъснати ботуши влиза в турската резиденция и ултимативно заявява, че Варна трябва незабавно да бъде освободена от турско присъствие и да бъде част от територията на България. “Считайте, че Варна е безвъзвратно загубена за Турция”, заявява Бисмарк с нетърпящ възражение тон. След ултиматума на железния германски канцлер Турция оттегля претенциите си за Варна, която след 489 г. турска власт отново става български град.

4.Ключов въпрос, който поражда ожесточен спор, е свързан с автономията на Южна България, която английската делегация предлага да се нарича Източна Румелия. Желанието на Англия е да се скъса всякаква връзка с България, като не само се промени името на областта, но тя да остане под пряката власт на султана и там да има турски войски както по границите на областта, така и във вътрешността й. Турската делегация също развива подобна теза, но куриозното е, че Англия е много по-упорита и крайна в защитата на турските интереси от самите турски дипломати. Отново Бисмарк се намесва категорично и решително. Той изтъква, че християните имат права, гарантирани още с решенията на Цариградската конференция и по никакъв начин не може да се съгласи мюсюлманска армия, каквато е турската, да присъства в Източна Румелия, където населението е българско и християнско.

Можем само да предполагаме каква щеше да бъде съдбата на Източна Румелия и щеше ли да се стигне до съединението на България, ако турската армия контролираше територията на юг от Балкана и ако София и Варна продължаваха да бъдат турски. По тези ключови за съдбата на новоосвободена България въпроси и по редица други от съществено значение за стабилността на младата ни държава решаваща е била подкрепата на германския канцлер Бисмарк.

Щях да задам въпрос за кралство Прусия, нали Бисмарк е обединител на Германия, но видях, че Прусия е в скоби!
При цялата отвратителна роля, която този конгрес е изиграл относно бъдещето на България, наистина Бисмарк се откроява с решимостта си, да не допусне тази гадост да е прекалено голяма.
В тази връзка уместен е коментарът преди моя.
Този конгрес е блестяща илюстрация на това, докъде могат да стигнат любителите на двойния стандарт спрямо другите, когато нищо не ги застрашава
Та наистина, Бисмарк заслужава да бъде почетен!

За началото на немското консулство във Варна
Първят консул: Емил Райэер
Уве Вайт Зорге

Документите засягащи немското консулство във Варна, които се намират във федералния архив в Берлин, дават, досега непълни, сведения за ранната история на консулството. Колекцията на федералния архив се концентрира върху документи събирани от основаването на Северогерманския съюз след 1866 г. (виж картата). Поради това досега не са подсигурени прецизни сведения за основаването на пруско или друго немско консулство за по-ранен период; документите от федералния архив предполагат ограничено количество изводи за историята на консулството преди 1869 г., особено данните за биографията на първия известен консул – Емил Райзер.
Относно консулството във Варна съществува датирано от 1 май 1869 г. писмо – подписано от Ото фон Бисмарк, което документира назначаването на федералния консул във Варна. Назначеният на служба Емил Райзер според документа е бил досегашния кралски пруски вицеконсул (фед. арх. R /901/51528, лист 3). Към главните задачи на консула спадат подпомагането на търговията както и грижата за транспорта и корабоплаването.
Един документ, датиран от 14 май 1869 г., се отнася към задълженията в работата на назначения консул: федералният закон за консулската служба от 08.11.1867 г. и прякото подчинение на немското посолство в Константинопол. Освен това Райзер е длъжен съгласно инструкциите да докладва и да информира в докладите си за немски кораби (л 4).
В откъс от регистър от 09.06.1870 г. става ясно, че консулската агенция в Кюстендже (днешна Констанца в Румъния), която в това писмо все още носи името “кралска пруска консулска агенция”, е подчинена на варненското консулство (л 33 - 35).
На 17 август 1869 г. Емил Райзер потвърждава получаването на документа за назначаване и полага служебна клетва (л 9).
В една молба от 18.10.1869 г. за увеличаване на консулския бюджет заради покачващите се разходи, Емил Райзер описва и ситуацията във Варна: пътническото движение се увеличава вследствие на откритата 4 години преди това железопътна линия и Варна е важен пункт на големите транспортни пътища от Лондон, Париж и Виена към Ориента, движението на 4 пощенски влака и 4 пощенски кораба изисква консулската канцелария да бъде отворена постоянно (л 10).