* * *

Редица факти илюстрират взаимните контакти и влияния между България и страните от Западна Европа, при това още от началните векове на нашата държавност. Въпреки ограничените контакти, българите и тяхната държава са добре известни на Франкската империя, както и на наследниците й - Франция, Германия и Италия. Заплахата от страна на кан Крум (803-814) кара Византия, макар и неохотно, да признае императорската титла на Карл Велики. Походите на Омуртагови войски против франките, българските мисии в двора на Людовик Благочестиви, на Арнулф, на Отон I и т.н. са отразени в официалните западните анали. Френският епос „Песен за Ролан” сочи българите и великия цар Самуил.
Естествено, кръстоносните походи през България през ХІ-ХІІІ в. и особено победите на Калоян и Иван Асен II имат своя отзвук на Запад. Духовните връзки на България с Римската църква (Папството), за които ще стане дума по-нататък, оставят дълбоки следи. Още по-сериозно е отражението на „българската ерес” в Италия, Франция, Германия и другаде на Запад - дотам, че местните еретици смятат българските си събратя за първи в духовната йерархия. Самите те много често са наричани „бугри”.
В стопанско и политическо отношение най-активни са контактите с италианските републики Венеция и Генуа. С тях се сключват договори и търговски споразумения (Иван Александър, деспот Добротица), както и с Дубровник - балканският „сателит” на Венеция. Известни са и политическите връзки с Неаполитанското кралство през 60-80-те години на ХІІІ в.
Унгария възниква отчасти върху български земи и векове наред е опасен съперник в Северозапада. В етногенезиса на маджарите участват прабългарски групи. През Х - ХI в. маджарите подчиняват отвъддунавски земи, населени с българи и славяни. Дори името на Будапеща пази спомена за някогашното българско присъствие по тези места. През ХII - ХIV в. Унгария има експанзионистични стремежи, пълзящи все по-навътре в българските предели (Белград, Браничево, Влашко, Видин), които поставят България в трудни положения при отсъствието на сериозен съюзник в тил на агресивното кралство. В годините на османското завоевание Унгария полага усилия за противодействие, макар и да отказва пълноправно сътрудничество на българските владетели Иван Шишман, Иван Срацимир, Константин ІІ Асен, Фружин Асен. Макар католицизмът да ограничава българското духовно и културно влияние към Тиса, все пак то съществува, което личи от проникването на богомилски идеи. Българският език обаче е добре познат в Унгария, той е средство за контакти не само с България, но и с власите в Трансилвания, с Молдова и Влашко.
По силата на редица геополитически и културноисторически обстоятелства още от времето преди покръстването (864 г.) България е в сферата на Константинополската (Цариградската) патриаршия. Независимо от това за българската държава и църква противоречията между двете основни сили в християнска Европа, Константинопол и Рим, не винаги са смятани за непреодолими.
Когато кан/княз Борис-Михаил (852-889, + 2 май 907 г.) се насочва към Христовата вяра, църквата официално е единна. Борис търси връзки със Запада (Германската империя), но обстоятелствата водят до друго решение - България приема християнството от Константинопол. За владетеля не е приемливо България, едната от трите “Велики сили” в тогавашна Европа, да бъде духовно подчинена на някого, особено на стария противник Византия. Търсейки път за придобиване на собствена самостоятелна (автокефална) църква, България започва оживени преговори с Рим, отразени в “Отговорите на папа Николай І по допитванията на българите” и преписката с папите Адриан ІІ (867-872) и Йоан VІІІ (872-882). В страната пристига папска мисия (866-869 г.), Рим е посещаван от български дипломати: Йоан, Мартин, Сондоке, ичиргу-боилът (първият “министър”) Стазис и дори “вторият човек” в държавата, кавкан Петър. В България последователно действат епископите Формоза Портуенски, Павел Популонски, Гримоалд Полимартийски, Доминик Тривенски и други латински прелати. Княз Борис-Михаил предпочита за български архиепископ Формоза, докато Рим се опитва да наложи по-малко авторитетна личност. Знае се, че княз Борис - Михаил “следвал примера” на Формоза, неговият добродетелен и благочестив живот - както отбелязва акад. В. Гюзелев, единствен случай, когато “български владетел е изпитал непосредствено и трайно влияние на духовник от Римската църква и го е превърнал в образец на следване и подражание” .
Делото на Светите братя Кирил и Методий (обявени от папа Йоан Павел ІІ за “съпокровители на Европа”) има фундаментално значение за българската култура. Изпратени във Великоморавия от Византия, Светите братя признават папското върховенство. Най-близките им ученици ( св.св. Климент Охридски, Горазд, Наум, Ангеларий и др.) са ръкоположени за свещеници или дякони в Рим през 868-869 г. от папа Адриан ІІ. Апогей на тези връзки е издигането на св. Методий за архиепископ.
Въпреки че след събора от 869-870 г. България се завръща в лоното на източната църква (но вече със свой архиепископ), контактите между България и Римската църква се запазват и при царете Симеон (893-927) , Петър (927-969) и Самуил (997-1014). Според презвитер Козма Рим често е посещаван от български монаси. В “Българския апокрифен летопис” (краят на ХІ - първата половина на ХІІ в.) се твърди, че св.цар Петър починал в Рим - легенда, която отразява тези трайни връзки. След падането на България под византийска власт, “Великата схизма” между Константинопол и Рим (1054 г.) и кръстоносните походи през ХІ-ХІІІ в. дистанцията между българите и католическия свят постепенно се увеличава. За това способсват и опустошения, нанесени от участниците в първите четири кръстоносни походи, чиито действия засягат пряко българските земи, съответно, през 1196-1197, 1147, 1189-1190 и 1204-1205 г.
И все пак, България и нейната църква не смятат връзките с Рим за проява на “ерес”. Още в края на ХІІ в. царете Петър (1186-1197) и Асен (1187-1196), освободители на своя народ от византийска власт, търсят контакти с Рим. Основната причина е нежеланието на Византия да признае възстановената държава и нейната църква. Двете страни постигат църковнополотически съюз (уния) при цар Калоян (1197-1207) и папа Инокентий ІІІ, като се позовават на връзките при “старите български царе” (Борис, Симеон, Петър и Самуил). През 1202-1203 г. столицата Търново е посетена от презвитер Доминик, а царски пратеници (свещеникът Константин и боляринът Сергий) отнасят писма и дарове на Инокентий ІІІ. Върхов момент е визитата на кардинал Лъв в Търново и сключването на унията на 7 ноември 1204 г. архиепископ Василий става “примас” (българите приемат титлата за равнозначна на “патриарх”), а Калоян получава кралска корона, но се подписва като “император” (”цар”). България признава върховенството на папата, като запазва с негово съгласие православните канони. Това най-авторитетното за епохата международно признание има и практически последици - в териториалния спор с Унгария Инокентий ІІІ застава на българска страна.
През 1232 г. в резултат на противоречията с Латинската империя, Унгария, а и със самото Папство, цар Иван Асен ІІ (1218-1241) прекратява унията. През 1235 г. Търновска патриаршия възстановява своя изконно православен статут. През ХІІІ-ХІV в. нерядко тя дори е на по-твърди позиции от Константинопол, а Търново е на път да се превърне в “трети Рим” на православието - мисия, поета по-късно от Москва. Въпреки това фактът, че има български владетели, техни близки и приближени, свързани с католицизма, способства за продължаване на контактите. Католички са втората съпруга на цар Борил (племенница на латинския император Хенрих), унгарката Анна-Мария Арпад (съпруга на Иван Асен ІІ), унгарката Анна-Кунигунда Ростиславна Арпад (съпруга на Михаил ІІ Асен), деспотица Кераца Петрица (майката на цар Иван Александър), видинската царица Анна (съпруга на Иван Срацимир). Кераца приема католицизма (запазено е лично писмо на папа Бенедикт ХІІ до нея от 1337 г.), когато е владетелка на Карвуна (Каварна) и Добруджа, което свидетелства за активността на западните мисионери по черноморските брегове. Връзките на България с търговските републики Дубровник, Венеция и Генуа на свой ред засилват контактите с католическия свят. Периодично папството се опитва да привлече България към възобновяване на унията, но условия за подобно развитие не се създават. Напротив, при унгарската окупация на Видинското царство (1365-1369) е направен опит за насилствено покатоличване на православните българи в неговите предели.
Идеята за преодоляване на противоречията между католици и православни е изключително актуална във времето на османската експанзия (ХІV-ХV в.). Във Византия и православния свят се разгаря ожесточена борба между привърженици и противници на сближението с Рим. Някои български духовници имат може би най-умерените и принципни позиции по въпроса за християнското единство. Още в края на ХІV в. руският митрополит, прочутият в онази епоха българин Киприан (1375-1406), ученик на Теодосий Търновски и сподвижник на патриарх Евтимий, призовава за Вселенски събор с цел постигане на помирение и единство. По неговите стъпки върви и друг знаменит българин - Григорий Цамблак. Като митрополит на Киев и Литва той посещава грандиозния църковен събор на католическото духовенство в Констанц (Германия) през 1418 г. и призовава за единство пред лицето на мюсюлманската заплаха. Като българи, като интелектуалци с широк поглед към света и случващото се в тяхното съвремие, двамата духовни водачи са особено чувствителни към османската експанзия.
Впечатляващо е участието на българи във Фераро-Флорентински събор (1438-1439 г.) - най-значимия опит за обединение на католици и православни през Средните векове. Руският митрополит Исидор, българин по произход, е един от водачите на “латинофилите” във византийската делегация. По-късно става кардинал и латински патриарх на Константинопол. В кръга на “твърдата” православната опозиция са българите Дамян и Теоктист, по-късно последователно митрополити на Молдова. Глава на православните делегации на събора е патриарх Йосиф ІІ (1416-1439), а техен координатор по негова воля е търновският митрополит Игнатий.
В лицето на Йосиф ІІ, авторитетен и благороден човек, идеята за единството на католици и православни намира достоен носител. Той е българин, извънбрачен син на екзекутирания от турците български цар Иван Шишман (1371-1395). Отначало е монах на Света гора Атонска, после митрополит на Ефес, от 1416 г. вселенски патриарх. За нещастие патриархът, вече твърде възрастен и болен, умира на 10 юли 1439 г., в навечерието на подписването на унията. Смъртта му лишава православните от техния най-високопоставен водач, а сключената уния е посрещната с неприязън от широки среди в православния свят. Гробът на патриарх Йосиф ІІ, един от най-изтъкнатите духовни водачи в Европа през ХV в., се пази в църквата “Санта Мария Новела” във Флоренция.

* * *

Нека се върнем към въпроса за “латинските” влияния в България през ХІІІ-ХV в. Отношенията с Дубровник, Венеция и Генуа, присъствието и мисионерството на западни монаси оставят следи както в средите на аристокрацията, така и в големите български градове. Както е известно, в столицата Търново е имало обособен квартал - т. нар. “Град на франките” или “Фръзите” (”французите”), известен повече с османо-турското име Френк-хисар. Такова присъствие, изразено и с католически църкви (право, признато изрично на “гостите и приятелите на царството” от Иван Александър!) и малки квартали, е имало и в Скопие, Средец (София), Видин, Варна, Овеч (Провадия) и други градове - въпрос на време и определена доза шанс е те да бъдат локализирани и проучени от нашите археолози. Ясен “маркер” е мрежата на дубровнишките колонии от ХV-ХVІІ в., която очевидно има своите по-ранни проекции.
Отлично запазената малка, но импозантна църква в с. Долна Каменица, Пиротско, данните за други църкви (сред тях и “Св. Апостоли Петър и Павел” в Никопол), показват влияние на западноевропейската архитектура в българските земи през ХІІІ - ХІV в. И ако “латинско” влияние е имало в такава консервативна област като църковната архитектура, то вероятно е било далеч по-силно при строителството на жилищни и обществени сгради. За съжаление, пощадените от времето паметници на средновековната ни архитектура са прекалено малко за по-категорични наблюдения и изводи.
“Латинско” по тип и съдържание присъствие е имало и в средновековната българска войска - както по линията на внос на западноевропейско оръжие, така и на войници на българската служба, дошли от католическите страни. Нека припомним, че според Анри дьо Валансиен армията на цар Борил е имало “бохемски копия” - т.е. оръжие, изработено в днешна Чехия. При военните сблъсъци с кръстоносците на император Балдуин (Бодуен) в български ръце пада много оръжие, прекрасни рицарски коне, снаряжение… Жофроа дьо Вилардуен отбелязва, че българските съюзници, куманите, били особено щастливи, че се сдобили с първокласните бойни коне на пленените или убити рицари. Едно археологическо откритие от района на Лукоморието (земите по левия бряг на Днепър при вливането му в Черно море), т.нар. Чингулски курган, извади на бял свят нова информация - в гроба на един от куманските ханове, съюзници на цар Калоян през 1205-1207 г., са открити западноевропейски предмети, очевидно част от плячката, придобита от куманите в резултат на участието им в българо-латинския военен конфликт.
Закономерно възниква и още един въпрос - дали е имало случаи на постъпване на западни рицари на българска военна служба? Ако съдим по историята на Никейската империя, в чиято армия в средата на ХІІІ в. е бил формиран специален рицарски корпус (!), т.нар. “Латинон”, надали българските царе са пропуснали възможността да привлекат такива първокласни войници. Упадъкът на Латинската империя и нейната гибел през 1261 г., създаването на контакти, роднинства и т.н. правят това напълно вероятно. Макар и от по-късно време, имаме и категорични примери: унгарецът Инас, на българска военна служба вероятно със свой отряд (1324 г.), а може би и командирът на тежковъоръжени конници Мартин при цар Теодор Светослав още през 1321 г., както допуска Константин Иречек.
Може би най-ярката проява на подобно влияние е възприемането в българска среда на самото име Балдуин! Както е известно от византийските и старобългарските извори, това име в България и Византия е било произнасяно като “Балдовин”. Днес в лапидариума на Белградската крепост Кале Мегдан може да бъде видян надгробният паметник на “кнез Балдовин” - местен български господар във Враня (днес в Сърбия), починал около 1343-1345 г. В Бориловия Синодик, един от най-официалните паметници на Търновската патриаршия, се слави паметта на загиналия в борбата с османските завоеватели “воевода Балдю” - отбелязан заедно Приязд, адютант (”протокилийник”) на цар Иван Шишман. Нещо повече, съкратената форма на името вероятно е знак, че живелият през втората половина на ХІV в. войвода вероятно е кръстен на името на някой от своите деди. С други думи, името Балдовин или Балдю не бива да бъде приемано като проява на своеобразно чуждопоклонство или ексцентричност. Освен това под името Балдево то е останало и в топонимията на българските земи, съответно в Пазарджишко (дн. с. Росен) и Западните Родопи, община Гърмен.
Как, кога и защо името на победения Калоянов противник император Балдуин Фландърски е навлязло в българската именна система е трудно да се каже. Присъствието му в средите на българското болярство обаче е факт. Освен че отразява неизвестни като конкретика родствени или други връзки с “латинците”, то свидетелства, че българите на свой ред, подобно на французите, са пазели спомен за прочутия западен благородник.http://literaturensviat.com/?p=48477