web

Животът на архим. Неофит Петров Котленец, наречен от другите Бозвели, подобно на всяка изключителна личност, е единосъщ в своята цялост. Проявяват се едни и същи черти на характера, напомнят за себе си исконно заложени амбиции и илюзии, проблясва съзнанието за избранническа мисия. Неговите изследвачи за свое удобство обаче го разделят на две части и така оправдават безсилието си да реконструират биографията и съдбата му до средата на 30-те години, както и концентрирания си интерес върху проявите от последното десетилетие на живота му. Личните ми занимания с наследството му породиха у мен усещането, че същите тайнствени, мистични сили, които витаят над него приживе, определят и съдбата на неговия архив. Имам предвид годините до смъртта му, говоря за многото десетилетия след нея...

Тежко болен през последните месеци, Неофит Бозвели умира в родния си Хилендарски манастир на 4 юни 1848 г. в неимоверно враждебна среда, мизерия и изолация, без каквато и да е практическа възможност и сигурност да предопредели бъдещето на ръкописите си. Познатите две констатации - че архивът е завещан на младия тогава монах Григорий Немцов и че е подложен на груби посегателства от страна на хилендарското братство - спестяват много от конкретната картина и обстоятелства за това какво точно по начало го е съставяло и какъв път изминава прибраното от следовника през десетилетията до установяването му като йерарх на Доростоло-червенската епархия през 1872 г.

Като имаме предвид изпълнения с превратности и внезапни преходи живот на Неофит Бозвели, остава загадка и е трудно обяснимо как на практика е успял да съхрани толкова много от ръкописите и кореспонденцията си, за да ги предостави на поколенията. Очевидно твърде отрано са го ръководили: твърда убеденост в значението им, дълбоко чувство за историзъм, неприкрита надежда и вяра в бъдещето. Запазени са внушително количество оригинали, изненадващ брой варианти и чернови на лично създаваното, широк кръг от чужди текстове с по-общ и личен характер. Някои от тях многократно са изминавали пътя от Цариград до Света гора и обратно, от манастирите Хилендар в Зограф, оттам в Дионисинат, във Велика Лавра и отново в Хилендарската обител. Разбираме, че са попадали в грижовни ръце със заслуги за запазването им, но и в полезрението на зломишленици и завистници, които имат реален дял за унищожаването на част от тях - част, така и нестигнала до нас.

Трябва да се съгласим с известното и общоприетото, че за да се съхрани архивът на архим. Неофит Бозвели след неговата смърт, неоценима е заслугата на бъдещия епископ Григорий Доростолочервенски. Неговото битие също познава превратностите и неуседналостта, но го виждаме как от 40-те години на XIX в. до края на живота си (1898 г.) той ревниво пази наследството на своя Старец, как отговорно предоставя негови ръкописи на Г. С. Раковски или на Васил Друмев, за да бъдат публикувани, как строго предписва на приемника си в Русенската епархия митрополит Василий същото отношение. Впечатлението е, че еп. Григорий към собствените си неща не се е отнасял с вниманието, което неизменно проявява към ръкописите на Бозвели. Не по-малко показателното е, че самият той, въпреки своята начетеност и изкушения в областта на публицистиката и сътрудничество в периодичния печат през Възраждането, не си позволява от свое име да публикува нещо от съхранявания архив на заточеника, приживе да изтъкне публично ролята си за неговото опазване.

Опитът за равносметка около съдбата на Бозвеливия архив - вече в по-ново, "българско време", се сблъсква с известни смущаващи ни с неяснотата си мотивации. От една страна, Григорий, без да знаем с цената на какво, съумява да го опази и много съпричастно откликва на интересите и готовността на Раковски през 60-те и на Васил Друмев в началото на 70-те години да дадат публичност на отделни части от него. Благодарение на неговата отзивчивост, е налице тяхната роля за началните стъпки на култовото утвърждаване на автора на "Мати Болгария" в българската литература още в рамките на Възраждането. Но нека напомня свидетелството на Друмев: "У нас има един списък, написан от него самаго, от който списък се вижда, че той е имал около 20-25 преведени и оригинални умствени трудове в ръкопис". Кои са те, къде са се съхранявали? - авторът на "Нещастна фамилия" така и не споменава. Могъл е поне да оповести списъка...

Защо обаче същата тази готовност на митрополит Григорий Доростолочервенски да подкрепи популяризирането на Неофит Бозвели не е продължена във времето, когато той след 1872 г. се утвърждава на архиерейския престол в Русе, та до смъртта му през 1898 г.? През този период от архива нищо не е "извадено" за публикуване, никой от специалистите не е допуснат до него. Предполага се и другото - че с изричното предписание на Григорий към наследилия го русенски владика в лицето на митроп. Василий, ембаргото продължава да тегне над Бозвелиевите ръкописи още цели три десетилетия. Библиографската справка е категорична - през този значителен отрязък от време нито един текст от този архив, съхраняван в Русенската митрополия, не добива публичност. Цели пет-шест десетилетия специалисти и читатели са обречени да съдят за обществената дейност и за творчеството на архим. Неофит по познатото отпреди, или въз основа на случайни попадения (напр. Ив. Д. Шишманов с притежавания от фамилията му диалог "Просвещенний европеец..."), без да се създаде възможност и да бъде извадено на показ нещо от ядрото на неговото наследство, намиращо се във властта на еп. Григорий, глъхнещо в "мазетата" на Русенската митрополия.

Проблемът очаква своя отговор. Няма как да си го обясним със забрава или немара от страна на двамата високопросветени йерарси, нито с промяна в тяхната представа за значимостта на съхраняваното от архим. Неофит Бозвели при тях. Търсейки предпоставките и евентуалните им мотиви, целта е не да се отправят упреци и търсят виновници със задна дата - видните заслужили личности от миналото са извън нашата съдна способност. Всеки активен участник в движението за църковна автономия е мъченик, а Григорий Доростолочервенски е един от тях!

Това, което в случая е от значение - разшифровката на така очерталия се казус, може да ни предостави нещо, което е убягнало в оценките за Бозвели, не е вписано в спектъра от излъчвания на неговия пример, на идеите му. Защо не - създавал толкова неудобства на монашеското си обкръжение и на могъщите си противници приживе - той, макар и отдавна мъртъв, в новата за Българската православна църква ситуация на Екзархата и схизмата, да се е оказал неудобен пък за своите следовници и потомци?... Нали са известни метаморфозите, които чертаят пътя и кариерата на Григорий Немцов от дните, когато с трепет и благоговение поглъща изповедите на тежко болния архим. Неофит като свое откровение, през напрегнатите конфликти на 60-70-те години, до времето, когато е така близък с ролята си на изповедник на княз Фердинанд Кубургготски. Пък и наследилият го митрополит Василий - удостоен за официален възпитател на бъдещия монарх?!...

Рисковано е потулването на Бозвеливия архив в продължение на половин столетие да го свързваме с глобалната държавна политика на Княжество България. Но едва ли е толкова далеко от истината това да се дължи на политиката, която води Висшия клир на Българската православна църква, над която тегне схизмата на същата Вселенска патриаршия в Цариград, с която така отчаяно воюва Бозвели и която е безспорната причина за нелепата му мъченическа смърт. Тази логика като че ли обяснява и насочването в края на 20-те години към екзарх Стефан, митрополит Софийски, на завещанието на митроп. Василий Доростолочервенски... Той е духовникът, оглавяващ българския Свети синод, който е в състояние най-добре да прецени съдбата на материалите, свързани с бунтаря архим. Неофит Петров Котленец.

Тук не си поставям задачата да реконстрирам цялостната и прецизна картина, която да даде представа за съдържанието и състоянието на Бозвеливия архив, за неговото движение през десетилетията, та до днес. Това е дълга и сложна, трудно поддаваща се на разплитане, история. Ето защо ще оставя настрани фактите, които онагледяват съдбата на онази негова част, която още през 60-70-те години на XIX в. преминава в ръцете на Г. С. Раковски и Васил Друмев, която, главно като кореспонденция, е пръсната в други чужди архиви. Така или иначе, запазеното по този начин бива своевременно публикувано - било като единични факти още от Раковски, Друмев и Иван Д. Шишманов, било след тях като по-цялостен свод (Йордан п. Георгиев през 1921 г.) - и намира мястото си в изгражданата представа за духовния живот през Възраждането.

Оказва се, както споменах, че в годините след Освобождението, до смъртта на епископ Григорий (16 дек. 1898 г.), или наистина е наложено ембарго, или - което е малко вероятно - липсва интерес към съхранявания от него основен архив на Бозвели и нищо от ръкописите не е изваждано на показ. Същото необяснимо ембарго над материалите в Русенската митрополия продължава и при наследилия го архиерей Василий Доростолочервенски. Едва след неговата смърт (24 ян. 1927 г.) се разбира официално, че по негово завещание намиращият се в Русе архив на митрополит Григорий трябва да бъде предаден на екзарх Стефан Софийски. Според този завет новоназначеният (април 1927 г.) архиерей Михаил през октомври 1928 г. изпраща материалите в София, сред които е "един голям пакет ръкописи на отца Неофита Хилендарски" (М. Арнаудов). А те, на 23 октомври с.г. са предоставени за ползване от специалиста проф. Михаил Арнаудов.

Това е, от официална гледна точка, движението на Бозвелиевия архив. Но всъщност истината за неговата съдба е по-друга, без да са напълно ясни предпоставките за разминаването. Навярно е имало и други опити и претенции, но така и не се разбира защо на русенеца проф. Арнаудов - пребивавал, според собствените му думи, специално с тази цел в Русенската митрополия на два пъти (през 1924 и 1926 г.), не му е предоставено нищо от митроп. Василий. А се оказва, че още през 1922 г. (или малко след това) в Църковния музей - София, директорът му протоиерей Ив. Гошев завежда в инвентарната книга "доста документи, прибрани от Доростолочервенската митрополия и по-специално от архива на приснопаметния митрополит Григорий" (Хр. Темелски), сред които някак случайно може би са и редица материали на архим. Неофит Бозвели. И едва в наше време някои от тях бяха привлечени в статия на Ил. Тодоров и описани от Хр. Темелски (2009а: 183).

Ще видим, че до 1928 г. други две части от архивното наследство на възрожденеца-бунтар също променят статута и притежателя си, без също да са ясно указани съображенията за изваждането и ползването им. Впечатлението е, че въпреки превратностите, съхранено "през турско", то бива разпръснато и в някаква степен унищожено "в Българско". Именно това скрито движение подхрани намерението ми да насоча поглед към вида, в който ни се разкрива архивното наследство на Бозвели във времето от 20-те до началото на 60-те години на XX век - време, през което отделни негови части биват изваждани от архиерейския дом в Русе и по толкова несигурни пътища попадат в държавните книгохранилища, в ръцете на специалистите. Официално завещан (без да съм срещал цитирано от някого "Завещанието") на оглавяващия Софийската епархия митрополит Стефан, в тези времеви граници личният архив на възрожденеца Бозвели продължава да е сподирен от усложнения и неофициално регламентирани намеси.

Принуден за нуждите на книгата, която пишех, да си изясня картината, счетох, че е полезно да систематизирам наличните факти и така да улесня усилията на бъдещи специалисти, решили да използват съхраненото от личния архив на Неофит Бозвели. Именно в тоя си вид на взаимнодопълващи се свидетелства, то подпомага обобщенията и за други личности - в моя случай за Хаджи Викентий Зографски, за еп. Панарет Погониански, за княз Стефан Богориди и редица други по-скромни участници в движението за църковни свободи до 40-те години.

Вече се разбра, че още през 1922 г. в Църковния музей към Светия синод постъпват материали от Доростолочервенската митрополия. Те са инвентаризирани от директора проф. Ив. Гошев и са свързани главно с живота на митроп. Григорий. Но сред тях, някак между другото, под номерата 9178, 9181 и 11625 се вместват и ръкописи от личния архив на Неофит Бозвели. Става дума за:

1. Ръкописна славянска граматика (85 л.); 2. превод от руски (откъс); 3. "Любовта к отечеството" (превод); 4. "За злобното изкореняване и за доброто насаждаване" (превод); 5. "Реч за добродетелта" (превод); 6. "Сочинение осмочастних речей" и др.

По повод на архивираното под № 9181 "Слово от Неофит Бозвели от 1845 г. за нуждата от Балканска академия на науките" в статия на Хр. Темелски срещаме бележката: "Така е заведено през 1922 г. от протоиерей проф. Иван Гошев, но по-късно ръкописът е изчезнал и сега се води като одобрена липса от Св. Синод" (Темелски 2009а: 183). Като имам предвид годината и идеята за академия на науките, възниква предположението дали в случая не става дума за съчинение на Бозвели, което М. Арнаудов публикува със сложеното от него заглавие "Реч за българската просвета" в книгата си "Непознатият Бозвели" (1942). Ако е така, творбата не трябва да се счита за изчезнала.

За удобство този цикъл архивни материали от автора на "Мати Болгария", пръв по време постъпил и инвентаризиран в публично книгохранилище, ще го наречем "сбирка проф. Ив. Гошев". Вече се разбра, че някои от тях са привличали вниманието на отделни автори, но не са публикувани. Оказва се, че междувременно (1927-1928), на базата на личните си връзки с Русенската митрополия чрез протекцията на чичо си митроп. Симеон Варненски, с архива на архим. Неофит се запознава историкът проф. Петър Ников. Разбираме го от писмо с дата 12 ноември 1927 г., изпратено от новоогласения русенски владика до неговия бивш духовен Старец във Варна:

"Петър идва в Русе, но твърде за малко. Дадох му да прегледа ръкописите на Неофита Бозвелията, които още не бяха предадени на св. Софийския, комуто дядо Василий ги е завещал. Казваше, че намерил някои интересни работи за него" (цит. по Тодоров 1966: 55).

Излиза, че със знанието на еп. Михаил Доростолочервенски проф. П. Ников пръв, преди Арнаудов, се запознава с въпросния архив на Бозвели, отделя една част, взема я със себе си, за да я използва в научните си занимания. По недотам изяснени подбуди, може би по същото време, друга част от него попада в ръцете на архимандрит Амвросий - тогава протосингел към Русенската митрополия. Опазен до 20-те години на едно място благодарение усилията на двамата владици Григорий и Василий, след това пътищата на отделните материали виждаме, че се разделят и се оказват приютени под "три покрива".