Княз Слав ли е предшественикът на господаря Аспарух? На Долния Дунав славяни и прабългари обединяват държавнотворческия си потенциал, за да създадат съюзна държава, която поне от 9 август 681 г. е наричана България Иван Петрински

Български владетел-победител, изображение върху кана N2 в съкровището от Надь сент Миклош, събрано в пълния му вид след средата на IХ в., Художествено-исторически музей, Виена. Точно музейно копие, изработено в Будапеща през 1908 г. и подарено на България от правителството на Австро-Унгария в хода на подготовката на Първата световна война, е изложено в Националния исторически музей, София

(Продължение от миналия четвъртъкhttp://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=7946§ionid=5&id=0001201)

 

Съществуването на славянски племенен съюз от двете страни на Долния Дунав всъщност се приема за безспорно, с изключение на безбройните площадни интерпретации по темата. Точно наличието на тези "обратни" интерпретации "напук" за създаването на българската държава и особено тяхното масовизиране в последните 20 години може да се приеме за най-големия провал на българската историческа наука. Въпросът е толкова сериозен, че си заслужава отделно и нарочно да бъде разгледан, иначе тук място за друго няма да остане. Границите, съставните племена и техните князе, времевият отрязък, в който съществува това племенно обединение, което нарекохме Дунавска Славиния, доколко силни са държавните елементи в него също ще оставим за друг път. Тази година се навършват 1330 години от сключването на българо-византийския договор от 681 г. и особено между 18 март и 9 август, когато той е бил подписан, ще имаме предостатъчно поводи да се върнем на тази тема.

След като се съгласихме, че трябва вече да приемем за сигурно съществуването на някаква форма на племенно или държавно обединение по Долния Дунав, създадено от славянските племена тук, както това добре личи от изказа на византийските летописци, а Византия на практика е изгубила земите между Стара планина и Дунав почти изцяло още в началото на VII в., нека видим какво се случва с това славянско население, което първо като федерати е заселило плътно цели области в Добруджа и Мизия през VI - началото на VII в. Впрочем археологическите свидетелства за тази първа славянска заселническа вълна са вече обобщени (Ст. Ангелова, Р. Колева, 1995), историческите - също (P. Lemerle, 1954; Д. Ангелов, 1974; П. Петров, 1981). Неясна докрай остава само съдбата на тези първи заселници, дали те се включват във втората заселническа вълна, много по-масова от първата впрочем, както предположи В. Бешевлиев, или са продължили участието си в по-късни миграционни процеси. Вероятно и едното, и другото.

Неочаквано от един малко пренебрегван домашен извор, често набеждаван за твърде легендарен, срещаме подкрепа - Българската безименна летопис от ХI в. Славянските племена, а после с тях се смесват и прабългарите, заселват днешна Добруджа и Мизия, след като опустошението и опустяването им е вече започнало. Броят на заселниците е толкова значителен, те така добре са овладели методите за завземане на жизнено пространство (вж. "Извори), че на практика полезен ход за Византия не е оставен още в края на VI - началото на VII в. Българската безименна летопис също е категорична - ". . . земята Карвунска, наречена българска . . . беше опустяла от елини преди 130 г.".

Далечен спомен за славянско държавно обединение в днешна Северна България се съдържа в следващото изречение на извора - "и поставих им цар . . . и името му беше цар Слав". Последното сведение наистина бе особено често пренебрегвано поради недоверие, смятано бе категорично за легендарно. Както все повече от сведенията в Българската безименна летопис се оказват всъщност достатъчно правдиви, няма да е никак чудно, ако един ден се окаже даже, че Слав не е обобщен образ на ранен славянски владетел, а действителна историческа личност. Изглежда в бъдеще все по-често ще се убеждаваме в качеството на данните, които се съдържат в Българската безименна летопис.

Нека тук съвсем накратко да премислим набързо кой може да е княз Слав. Езиковедите твърдят, че това име е съкратено от сложни славянски имена като Доброслав например (Й. Заимов, 2002). Такова съставно славянско име никак не е трудно да намерим в изворите. Известен ни е един Драгомир, български аристократ и висш дипломат, който бил пратеник на великия господар Крум през 812 г. в Цариград. Малко след него стотникът Славна бил багатур багаин и от "хранените хора" на Крумовия син Омуртаг. Тези събития обаче за нас идват малко късни, все пак издирваният княз Слав трябва да търсим във втората половина на VII в. или някъде там.

Спускайки се бързо надолу по стълбицата на времето, срещаме по-подходяща историческа личност, при това много известна - злощастния княз на северите Славун. След средата на VIII в. северите все още обитавали областите, където били настанени в края на 680 г. Някъде около 764 г. по заповед на византийския император Константин V Копроним княз Славун бил отвлечен в Цариград заедно с някой си Християн, бивш християнин, преминал на българска служба. Изглежда императорът имал да урежда големи сметки с тях двамата, защото на Християн, според Теофан, били отсечени ръцете и краката в пристанището на св. Тома, после още жив бил предаден на лекарите, за да им послужи като материал за изучаване на човешкото тяло, и най-накрая, за повече сигурност изглежда, това, което останало, било изгорено. Изглежда, че съдбата на княз Славун, макар Теофан да не упоменава категорично, е била идентична или много подобна. Въпреки близостта на имената и князът на северите не ще да е този, когото търсим, съдбата му е твърде трагична, а и от "нашия" княз Слав го дели почти век. Изглежда, че няма да намерим точния Слав или Славун в точното време (втората половина на VII в.) засега, но поне се уверихме, че съществуването на такъв славянски княз, предшественик на господаря Аспарух, е напълно възможен.

В опустошаването и обезлюдяването на днешна Североизточна България значим принос имат и самите прабългари на Аспарух, чиито набези там поне през по-голяма част от 70-те години на VII в. са вече доказани. Двамата летописци, които са най-изчерпателни - Теофан Изповедник и патриарх Никифор, са категорични. Както е сигурно също, че в това време Византия устойчиво владее областта Варна,

http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?sid=2010061700040001301

както и, може би твърде нестабилно, част от Добруджа. Допълва ги монахът Зигеберт, според когото "българското племе . . . буйствувало навсякъде". Тексткритичният анализ на изворите позволява да се направи сигурно уточнение, че прабългарите използват славянската тактика за нападения, може би ежегодни, като пресичали река Дунав при делтата й. Като прибавим към това и данните от археологическите проучвания, според които Добруджа е плътно заселена от славяни още преди пристигането на прабългарите на Аспарух, изводът, че прабългари и славяни действат съвместно в тези набези и заедно усвояват постепенно Добруджа се налага сам. Съвместните славяно-прабългарски набези са насочени към останалите във византийски ръце земи от Източна Стара планина на север приблизително до района на днешния Добрич. Изглежда, че там, в тази прикрайбрежната ивица, където градът Одесос е успявал да оказва някаква защита, известна част от местното население все пак се е запазило въпреки непрестанните набези. Тези земи, принадлежащи все още към империята, имат и друго население, което, както изглежда, вече обитава самостоятелно областта Варна, за която все става дума.

Струва си нарочно, макар и набързо, да се спрем на отношенията на прабългарите на Аспарух със "седемте рода". Вече бе казано, че както по всичко личи, това е едно от славянските племена в днешна Северна България. Изглежда, че "седемте рода" не само не е част от държавното обединение на останалите славянски племена между Дунав и Стара планина, но по някаква причина остава лоялно към Византия, като негова задача може би е била охраната на старопланинските проходи. Точно "седемте рода" изглежда обитават поне част от района северно от Източна Стара планина, и по-точно все същата област Варна, която Аспарух заселва през втората половина на 680 г., след битката при Онгъла. Само така можем да обясним възникналия въоръжен конфликт, в който "седемте рода" застават на губещата страна, "покорени" са и "плащали данък". Вероятно през втората половина на 680 г. или най-късно до пролетта на 681 г. "седемте рода" са преселени на запад, за да пазят южната и западната граница на България, а областта, която населявали още от VI в., може би, е заета от прабългарите на Аспарух и от северите.

Това построение, колкото и да е примамливо, ще се нуждае от още значителен брой доказателства, но засега то поне не противоречи на данните от изворите.

Остана ни още задължението да обърнем внимание на датата 9 август 681 г. Забележително е, че точно тогава, на 16-ото заседание на Шестия вселенски събор в Цариград, свещеникът Константин от град Апамея в Сирия, обсъждайки претърпения от Византия погром в делтата на р. Дунав, завършва витиевато и с укор темата - "ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме тази година, сиреч каквото претърпяхме във войната с България".