Главен момент в институционната дейност на режима е създаването на Държавен съвет. Проектът за устройството на Държавния съвет, донесен от Русия от М. Дринов, противоречеше на желанията на княза и консерваторите. В него се предвиждаше съчетаването на силната власт на монарха и правителството с известен контрол от страна на изборните представители от народа. Дринов целеше да се избегне концентрирането на властта в консерваторите и да се противопостави Либералната партия срещу домогванията им към безконтролна и без съперници хегемония. Консерваторските лидери съзряха в предложението на Дринов заплаха за политическата си хегемония и го отхвърлиха. Най-вече възразиха срещу изборния принцип, който, според тях, подкопаваше пълномощията. Дринов предупреди, че би участвал в Държавния съвет само ако се приеме изборния принцип. Уставът на Държавния съвет, публикуван с княжески манифест на 14 септември 1881 г. бе съставен въз основа на Дриновия проект.

 

Съгласно устава Държавния съвет се състои от министрите, от четирима назначени от княза, осем избрани от народа членове и от един архиерей, избран от висшето духовенство. Членове на съвета могат да бъдат български поданици, навършили 30 години и заемали висши държавни и съдебни длъжности. Ръководството му се назначава от княза. За изборните членове се въвеждат двустепенни избори.

Правата на Държавния съвет са : да дава мнение по въпроси, представени му от правителството, да изготвя и обсъжда въпроси, подлежащи на внасяне в Народното събрание, да разработва финансови законопроекти, да обсъжда административните препирни, да разрешава заеми за окръзи, околии, общини, да представя на княза случаите, при които се нарушават основните закони на княжеството.

Малко преди това княз Александър I прави промени в правителствения състав. На 31 декември 1881 г. той уволнява полк. Ремлинген и го замества с Гр. Начович. В кабинета е включен и Д. Греков като министър на правосъдието. Консерваторите застават начело на управлението на страната, но победата им се оказва доста илюзорна, защото сега върху тях падат отговорностите, които до този момент носели руските дейци. Срещу тях се насочва и общественото недоволство, умело направлявано от либералите. Руският дипломатически агент се съобразява с дадените му инструкции и нарежда на руските военни и граждански служители да не участват в българските политически борби. Всъщност правителството и князът са оставени без подкрепа и сами трябва да се справят с нарастващото негодувание от режима.

Консерваторите много добре знаят, че нямат авторитета на руските дейци, нито пък популярността на либералите. За да се задържат на власт, те трябвало да си осигурят съюзник вътре в страната и да продължат твърдата политика срещу опозицията. От януари 1882 г. водачите на Консервативната партия предприемат стъпки за компромис с умерените либерали около Др. Цанков, М. Сарафов, Н. Стойчев и други, останали в страната. Водят се преговори без никакъв резултат, защото консерваторите не отстъпват от становището си да се запазят пълномощията. Умерените либерали на Цанков проявяват готовност за разбирателство и отстъпки, но при условие да се възстанови конституционният режим.

Около емигриралите в Източна Румелия П. Каравелов, П. Р. Славейков, Ив. Славейков се създава втори център на Либералната партия. Групата на непримиримите либерали се обявява против всякакви компромиси с княза и консерваторите и издига лозунга за пълно възстановяване на Търновската конституция. От тази идея се вдъхновява българската общественост, която отказва да приеме въведения режим. Опозиционните настроения в страната се разрастват особено след интернирането на Др. Цанков във Враца на 6 февруари 1882 г., масовите уволнения на чиновници с либерални възгледи, арестуването на Д. Петков - автор на позив срещу княза и др. Въпреки предприетите мерки правителството не може да смаже дейността на опозицията.

Усилията на Държавния съвет и на кабинета да усъвършенстват държавната машина остават в сянката на острите вътрешнопартийни борби. Приетите редица правилници за водене на статистиката, за функциониране на пощите и телеграфите, за реорганизиране на финансовото министерство, за събиране на беглика и серчима наистина са необходими. Подготвят се и реформи в учебното дело и нов закон за чиновниците. Задълбочаването на вътрешнополитическата криза обаче обезсмисля цялостната дейност на правителството. Ако в края на 1881 г. кризата в режима на пълномощията  се изразява най-вече в конфликта между консерваторите и руските дейци, в началото на 1882 г. тя навлиза в още по-тежка фаза и се характеризира с широко народно движение срещу диктатурата на княза и Консервативната партия. На народната съпротива трябва да се противопостави името на Русия, като в  правителството се привлекат руски дейци, които биха следвали политиката на княза. Така борбата срещу пълномощията отново би изглеждала като борба срещу руската политика, а съюзът на умерените либерали с руските дейци би бил поставен на изпитание. Консерваторите предлагат на Бетенберг да замине за Петербург и да измоли руски генерал за български министър на вътрешните работи. Обезпокоен от нападките срещу него, князът има нужда от силна опора и отново търси подкрепа от Русия. На 15 април 1882 г. Александър I заминава при родителите си в Дармщат, но внезапно променя маршрута си и тръгва към Петербург. След дълъг разговор с Александър III, успява да го убеди да отзове руския дипломатически агент Хитрово (който най-вече насажда отрицателни впечатления за княза) и в България да бъдат изпратени като министри двама руски генерали - Леонид Н. Соболев и Александър В. Каулбарс.

На 23 юни 1882 г. България се сдобива с ново правителство - седмото поред за три години свободен живот. Започва поредният експеримент на княза за управление, което да гарантира неговата доминираща роля. Кабинетът е в състав: Л. Н. Соболев - министър-председател и министър на вътрешните работи, А. В. Каулбарс - военен министър, Гр. Начович -министър на финансите, Д. Греков - министър на правосъдието, Г. Теохаров - министър на народното просвещение, д-р Вълкович - министър на външните работи и на вероизповеданията. В него ръководна роля се пада на руските генерали, които идват с намерение да поддържат режима на княза. По-конкретно министър-председателят предвижда да се свика Народно съб­рание, да се даде свобода на печата, да се укрепят отношенията между княжеството и Русия, без да се накърнява българската самостоятелност, да се засилят търговските връзки между двете страни.

Соболев и Каулбарс идват в България с твърде ограничен административен опит и с малко господарско самочувствие на спасители, което никак не прилягало на възпламе-нения български национализъм. Отначало между тях и консерваторите се установява пълно единодействие и разбирателство. Първа грижа на съюзниците е да изработят нов избирателен закон. Той е утвърден от княза на 22 август 1882 г., важи за избори на Народно събрание, Държавен съвет и окръжни и общински съвети. С него се въвежда двустепенна система на гласоподаване, намалява се броят на депутатите и се увеличава мандатът на парламента на шест години. Установява се имуществен и образователен ценз. Не могат да бъдат избиратели военнослужещите, а чиновниците, съдиите, учителите и свещениците са лишени от правото на избираемост. Князът получава правото да назначава председателя и подпредседателя на Народното съб­рание. Законът ликвидира прокламираното от конституцията широко на родовластие.
Сътрудничеството между генералите и консерваторите е краткотрайно. Щом се поставя железопътният въпрос в кабинета избухват противоречия. Консерваторите смятат, че княжеството трябва да изпълни задълженията си за построяване на отсечката Цариброд-Вакарел, но едновременно с това да се прокара и линия от София до Дунав. Тази линия ще съдейства за икономическото развитие на княжеството и ще осигури пряка връзка с Русия, което ще спаси страната от господството на Австрия. Князът се солидаризира с позицията на министрите-консерватори. Противно е мнението на Соболев, който иска да се даде предимство на Дунавската линия като необходима за укрепване на руското влияние в страната. Отново представител на Русия не се съобразява с официалната политика на своето правителство. Въпреки това министър-председателят изработва план за строеж на линията София-Свищов с държавни средства. Раз­личията между консерваторите и генералите по железопътния въпрос неизменно вещаят разрив.

В края на 1882 г. в Източна Румелия е изпратен Петър Берковски в качеството на княжески политически агент. Той има за задача да работи по съединението на Северна и Южна България. С финансовата помощ на българското правителство на 30 декември 1882 г. в Пловдив излиза бр. 1 на в. „Съединение", който се заема с пропаганда на идеята за обединението. Усилията на софийската дипломация да се възстановят връзките между двете български части и да се повиши авторитетът на княза остават безрезултатни. Усложненията във вътрешнополитическия живот в княжеството не благоприятстват подготовката за евентуално съединение.
На 10 декември 1882 г. е открито Третото обикновено народно събрание, в което консерваторите имат мнозинство. Приети са важни за развитието на държавата закони – за териториално-административното деление, за чиновниците, за преобразуване на натуралния десятък в паричен данък. Тези закони остават в сила около две десетилетия, което доказва тяхната полезност и необходимост. Народното събрание взема отношение и по Дунавския въпрос. В края на януари 1883 г. в Лондон се открива международна конфе­ренция за корабоплаването по Дунав. Като васална държава България не е допусната до участие в Лон­донската конференция, затова княжеското правителство заявява, че няма да се подчини на решенията на конференцията, и тази позиция получава пълна подкрепа от Народното събрание.

Покрай съзидателната дейност в събранието избухват остри конфликти между кон-серваторите и руските генерали, които отразяват разделението в кабинета. Министър-председателят Соболев е обсипан с упреци във връзка с допуснати нередности в управ-лението. Предложеният от него законопроект за железопътно строителство е отхвърлен от Министерския съвет и не достига до парламента. След закриване на сесията отношенията между двата лагера в правителството остават открито враждебни. Това резонира в цялото общество и задълбочава противопоставянето. Генералите започват да търсят подкрепата на либералите, а в края на февруари 1883 г. министрите Стоилов, Начович и Греков подават оставка от кабинета.

Княз Александър I се чувства все по-затруднен от пълномощията, издействани с тол-кова усилия. Консерваторите го притискат с искания, руските генерали се стремят да го сложат под опеката си, а либералите ожесточено го нападат. Въпреки съветите на консерваторите князът оставя Соболев и Каулбарс на постовете им. Все пак, за да подчертае временния характер на тяхното управление, той назначава начело на министерствата не министри, а управляващи. В кабинета влизат: А. Теохаров - на правосъдието, Д.Агура – на просвещението, К.Цанков - на външните работи, княз Михаил Хилков – на обществените сгради, търговията и земеделието, Т. Бурмов – на финансите. Фактически цялата власт се съсредоточава в ръцете на Соболев, защото само той поддържа връзка с княза.

Така или иначе положението става парадоксално – в условията на пълномощията, които би трябвало да гарантират повече права на монарха, борбата за власт продължава. Всяка от страните търси съюзници и крои планове за сразяване на противника. След неколкомесечен престой в България Соболев и Каулбарс се убеждават, че за да се запази руското влияние, е необходимо да се ликвидира режимът на пълномощията и да се въведе една по-умерена конституция.

Възстановяване на Търновската Конституция

Притиснат от усложняващата се ситуация, княз Александър I отново залага на външна помощ. И сега той разчита на намесата на руския император, който да отстрани гене-ралите и да ги замести с опитния в делата на пълномощията ген. Ернрот. Това можело да стане при посещението на Александър I в Москва, където през юни щяла да стане официалната коронация на император Александър III.

През май 1883 г. в Русия се събират различни представители на княжеството. В Москва пристига князът и делегация от Народното събрание начело с председателя митрополит Симеон Варненски. Делегацията трябвало да изрази пред руските управляващи среди недоволството на българския парламент от управлението на генералите. Министър-председателят също идва в Москва с подкрепление - депутация на Софийския градски съвет (либерален по състав) начело с кмета Н.Сукнаров. Тук се оказват и други български политици - управляващите министерства К. Цанков, Т. Бурмов и княз Хилков, някои източнорумелийски дейци. Между двата лагера се разгръща ожесточена борба. А и позорна, защото съдбата на българското държавно устройство и управление се решава в една чужда държава. 

Настроенията в руските управляващи среди не са благоприятни за княза. В императорския двор започват да гледат с подозрение на българския монарх, постоянно недоволен от царските представители и свързан с враждебните на руското влияние елементи. Император Александър III не скрива раздразнението си от княза. Той отказва да замени Соболев и Каулбарс с ген. Ернрот и определя за специален руски пратеник в България дипломата А. С. Йонин. Това означавало, че доверието към Александър I е изчерпано и царското правителство се ориентира към нов курс. А той можел да бъде само един - възстановяване на конституцион­ния ред като възможност за спасяване на доста накърнения престиж на Русия в страната.

Влошаването на отношенията между княза и императорския двор активизира вътрешните политически сили. Преговорите между консерваторите и умерените либерали са подновени, като се стига до споразумение за възстановяване на конституционния режим. Документът предвижда да се свика Велико народно събрание, което да прегледа конституцията по проект на правителството. На 11 август 1883 г. в София пристига Йонин. Царският пратеник установява контакт с либералите и напълно одобрява програмата им за премахване на пълномощията и възстановяване на конституцията. С това руското правителство издава присъда на собствената си политика в продължение на две години и се връща на позициите си до 1881 г. 
Князът най-после проумява, че само премахването на пълномощията може да го спаси от генералите.

 

На 5 декември следобед най-важното заседание на Третото народно събрание е открито.  Предложенията засягат монархическия институт, състава на Народното събрание, създаването на втора камара и някои други въпроси. Предвижда се изменение на княжеската титла от „Светлост” на „Височество”, включване на член на княжеската фамилия в състава на регентството в случай на малолетство на монарха, определяше се пенсия за овдовялата княгиня, премахване на забраната за даване на ордени. От 51-ви член на конституцията, който постановява, че държавните имоти принадлежат на българското княжество, бе отстранено допълнително, според което от тях не може да се ползват князът и роднините му. По отношение на Народното събрание се предлага намаляване броя на депутатите, продължаване на мандата му от 3 на 4 години, предоставяне избирателно право само на лицата, които притежават недвижимо имущество. Правото на Народното събрание само да преценява конституционността на законите се прехвърляше върху съда.  Едно от най- съществените изменения предвиждаше създаването на втора камара, на която се придаваха законодателни и административни права. Тя трябва да се състои от назначени от княза лица, по двама представители на всеки окръг, избирани от окръжните съвети и кметовете в окръга, по двама представители на духовенството, избрани от архиереите. Членове на втората камара могат да бъдат български граждани, навършили 35 години, притежаващи годишен приход от недвижимо имущество над 2 хиляди лева, или с университетско образование, или депутати в две последователни законодателни събрания.

 

Така правителството на компромиса успява да узакони измененията в Търновската конституция, които засилват властта на монарха и ограничават властта на монарха и ограничават чувствително правата на народа и на самото Народно събрание.

Разпускайки Третото народно събрание Батенберг тържествено се отказва от пълномощията. Начович, Стоилов и Икономов си подават оставките като министри с мотивировката , че целите, с които са влезли в правителството, били постигнати, и обещавайки и занапред да останат верни на програмата му. На 31 декември князът назначава ново правителство, възгласявано от Цанков и съставено, с изключение на Икономов, само от умерени либерали. Соболев и Каулбарс подават оставка и напускат страната.

 

И тъй в края на 1883 г. режимът на пълномощията бе окончателно пометен. Но с неговия крах настъпва съществена промяна в съотношението на политическите сили в страната. Просъществували малко повече от две години, пълномощията на княз Александър I завършват с пълен провал. Съпротивата от страна на демократичните сили в българското общество и най-вече нарастващата външна намеса във вътрешните работи на страната предопределят края на режима. Двугодишният експеримент за управление без конституция забавя, но не спира демократическия процес в България. Във времето, когато свободното княжество е лишено от своя основен закон, полузависимата от султана Източна Румелия се радва на конституционен ред. Областното управление стриктно спазва постановленията на Органическия устав, за да не се дават поводи за намеса на Портата и Великите сили. Както в княжеството, така и в Източна Румелия отношенията между главния управител и руските консули претърпяват негативна еволюция.