Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.06.2010 11:10 - Конституционната криза 1881-1883-I част
Автор: milom Категория: История   
Прочетен: 2286 Коментари: 0 Гласове:
2



  


Режимът на пълномощията в България най-елементарно може да бъде описан като репресивен режим, оглавяван от княз Александър Батенберг, установен с държавен преврат на 27 април 1881 г. По време на него конституцията е отменена и в страната действат военновременни закони. За да разберем точно същността и спецификата на този режим, трябва да започнем малко преди възникването му – нагласите и процесите, които са протичали тогава. 


Едно от основните действащи лица е княз Александър Батенберг, който идва на власт в една от най-сложните ситуации за младото княжество, самият той стъпва на българска земя на 24 юни 1879 г. със съзнанието, че се е нагърбил с трудна и неблагодарна мисия. Племенник на император Александър II, в роднински връзки с английския двор и в същото време германски офицер и син на австрийски генерал, неговата кандидатура се оказва приемлива едновременно за всички заинтересовани страни. Александър I трябвало да бъде едновременно верен на Русия, отстъпчив спрямо Англия и Франция, разположен към Австро-Унгария и Германия, послушен към султана, тъй като той има правото да потвърждава законите, да вкарва войски в областта, да утвърждава директорите, да разпуска Областното събрание по предложение на главния управител. Партийно-политическата обстановка в страната е двуполюсна - Консервативното течение, което е по-малобройно и с ограничено влияние заради откъснатостта на неговите водачи от широката общественост и заради идеите, които застъпва. Консерваторите се стремят да ограничат участието на народа във властта чрез въвеждане на избирателен ценз, да поставят главните ресори на държавното управление в ръцете на монархическия институт и на институции като Сенат и Държавен съвет.
Либералното течение се ръководи от известни обществени дейци, е многобройно и има широко влияние. Неговите лидери демонстрират вярата си във възможностите на българския народ и затова прокарват в конституцията принципа на народовластието чрез увеличаване властта на парламента и всеобщото избирателно право. 


След като приключва работата на Учредителното събрание, в Търново е свикано Велико народно събрание, което с рядко срещано в новата ни история единодушие избира за княз Александър Батенберг на 17 април 1879 г. На 5 юли 1879 г. княз Александър I назначава първото българско правителство в състав: Тодор Бурмов - министър-председател и министър на вътрешните работи, Димитър Греков - министър на правосъдието, Марко Балабанов - министър на външните работи, Григор Начович - министър на финан-сите, ген. Пьотр Д. Паренсов - министър на войната, д-р Георги Атанасович - министър на просветата. Кабинетът има задачата да доизгради държавната организация в духа на приетата в Търново конституция и да проведе парламентарни избори. 


Първото правителство не успява да направи нещо по-значимо, защото се задържа на власт само три месеца. Либералите се възползват от най-малките пропуски или слабости, за да обвинят управляващите в неспособност и нарушаване на конституцията. Проведените в края на септември и началото на октомври 1879 г. избори за първото обикновено народно събрание са спечелени от Либералната партия. Княз Александър I се опасява, че бурно афиширащата своите народовластнически идеи Либерална партия ще ограничи неговата власт и затова, като се възползва от конституционните си прерогативи, разтурва Народното събрание. Борбата за надмощие отклонява политическите сили от основните им задачи. На 24 ноември 1879 г. е назначено ново правителство, съставено пак от консерватори и с министър-председател епископ Климент Браницки (Васил Друмев). Князът много добре разбира, че това е временен кабинет, който няма да се задържи, ако не получи парламентарна подкрепа. Затова търси съдействието на Русия да бъдат направени промени в конституция та по посока на увеличаване на неговите права и неговата власт. С дейст­вията си той поставя началото на една порочна практика на намеса на външна сила във вътрешните работи на България. В момента обаче руската дипломация не подкрепя княжеските амбиции. Тази позиция принуждава българския монарх да отстъпи. През януари 1880 г. се провеждат парламентарни избори, които отново са спечелени от либералите.
На 24 март 1880 г. е назначено хомогенно либерално правителство начело с Др. Цанков - министър-председател и министър на външните ра боти и П. Каравелов - министър на финансите. За председател на II обикновено народно събрание е избран П. Р. Славейков. Правителството е изключително дейно в законодателството и стопанското развитие, като прави реални стъпки към изграждане на демократично управление и държавност. През декември 1880 г. по искане на кабинета Народното събрание гласува пълномощия на правителството да издава закони и правилници, които да се утвърждават на следващата сесия на парламента. В искането на правителството има безспорни основания, но то е в разрез с постановленията на конституцията. В очите на предубедения княз това е сигурен знак за намерението на либералите да ограничат неговата власт.



Установяване на режима на пълномощията

В началото на 1881 г. княз Александър I все по-определено се замисля за необходимостта от промяна на конституционния ред. В тази насока получава поощрения от различни страни. Близките до него Начович, Греков и Стоилов, или „триумвиратът", както ги нарича П. Р. Славейков, не пестят думи, за да представят либералите като нихилисти, застрашаващи трона и страната. Една огромна по размерите си и шумна кампания против
либералското правителство е подета от началото на 1881 г. Масата от населението се чувства излъгана в илюзиите си, че либералното правителство ще установи мечтания рай без данъци и други задължения. Тези настроения са добра почва за антиправителствена кампания. Либералите имат силен враг и в самото правителство. Военният министър ген. Ернрот, убеден антиконституционалист, влиза в конфликт със своите колеги и застава на страната на роптаещия княз. Растящата заплаха от покушение срещу конституционния режим кара група дейци от Либералната партия в Русе, чиито идейни позиции бяха близки до радикалните тенденции, прокламирани от „Независимост”, да започне издаването на местен вестник, наречен „Работник”. Първият му брой излиза на 1 януари 1881 г. Основният момент в статиите му бе: упорита защита на Търновската конституция, непримирима борба срещу консерваторите. 


Княз Александър I много добре разбира, че главно значение за реализирането на плановете му има становището на Русия. Подкрепата на руския император би гарантирала успеха на един преврат в страната и приемането му от чуждия свят. През януари 1881 г. князът отново иска позволение да промени конституцията, но получава отказ. Февруари 1881 г. Батенберг уведомява английския дипломатически агент Ласелс за решението си да свика Велико народно събрание, пред което да постави алтернативата си за изменение на конституцията или за абдикацията си. Промяна настъпва, когато на 1 март 1881 г. император Александър II е убит от организацията „Народна воля". Покрусата сред българския народ от убийството на руския цар, можеше да се обърне в политишески фактор, като се разпали омраза към либералите – българските „нихилисти” и „ революционери”, идейни съмишленици на убийците на руския цар. Новият император Александър III възприема реакционен политически курс на преследване на всички демократични сили в руското общество. Пристигнал в Русия за погребението на императора, княз Александър I разбира, че условията са благоприятни за реализиране на неговите планове.


След пристигането си в София княз Александър 1 уведомява представителите на Великите сили за предстоящия преврат. Планът е подготвен с активното съдействие на ген. Ернрот. На 27 април 1881 г. князът сваля законното правителство на либералите и назначава кабинет начело с ген. Ернрот. Едновременно с това той издава прокламация към българския народ, в която съобщава, че двугодишните опити за управление на страната са безуспешни. Предназначението на манифеста е преди всичко да окаже морален ефект, да стресне населението пред мисълта за неизвестностите, пред които ще се изправи страната вследствие абдикацията. Дилемата – князът или конституцията изобщо не е поставена.
Като декларира вярност към конституцията, князът съобщава намерението си да свика Велико народно събрание, на което да постави своите условия, необходими за правилното държавно управление. Правителството, което трябвало да проведе избори за Велико народно събрание, разделя страната на 5 области, ръководени от „чрезвичайни комисари". За комисари са назначени руски офицери с широка власт. Тези мерки се вземат с оглед евентуална съпротива от страна на либералите. На 11 май стават известни условията на княза, формулирани в три точки: извънредни пълномощия за седем години, през които да управлява страната с укази, бюджетът за 1881 г. остава в сила и за 1882 г, преди изтичане на 7-годишния срок да се свика Велико Народно Събрание, което да извърши поправки в конституцията.( Цанков предупреждава, че за да бъде законно едно конституционно изменение, то трябва да е в съгласие с предписанията на самата конституция) .


Превратът не е изненада за големите държави и тяхната реакция до известна степен е очаквана. Той
има две характерни особености – насочен срещу Търновската конституция, превратът  е представен като съответствуващ на конституционните разпоредби.  Князът правилно отчита благоприятната за него международна обстановка. Австро-Унгария и Германия приветстват решението на княза. Те виждат в режима възможности за укрепва не на собственото им влияние в княжеството. Високата порта одобрява княжеския акт, а Англия запазва резервираната си позиция. Решително значение за успеха на преврата има подкрепата на Русия. На 28 май 1881 г. руският външен ми­нистър Гирс с открита телеграма изразява пълно одобрение на действията на българския княз. Но така необходимата руска помощ създава възможност за намеса на Русия във вътрешните работи на страната. Увлечени от желанието да изпълнят плановете си, нито князът, нито консерваторите се замислят върху опасностите, които крие този прецедент. Използването на чужда подкрепа в бъдеще можело да има непредвидими последици и да доведе до неблагоприятни усложнения в българо-руските отношения.


Държавният преврат е посрещнат с неодобрение от българите извън пределите на княжеството. В Източна Румелия мислят, че действията на княза ще разклатят международното положение на България като обеди­нителен център на всички българи и ще окуражат намесата на Високата порта в работите на областта. В Македония и Одринско пък намират, че борбите около конституцията отклоняват вниманието на българските управляващи среди от националния въпрос. Наистина, събитията от пролетта на 1881 г. нанасят удар върху престижа на княжеството пред неприсъединените българи. Вследствие на това настъпва охлаждане в отношенията между княз Александър I и източнорумелийското правителство и установените връзки за известно време прекъсват. В писмо до Екзарх Йосиф, Атанас Узунов пише: „С предложенията си князът иска първо за седем години, а след това завинаги да стане деспот на България и изпълнител на заповедите на Австро-Унгария и Германия”.

 

        Умерените консерватори съзират в установяването на княжеското самовластие за срок от седем години мярка, която би имала обратни на преследваните цели. Според тях по-целесъобразно би било да се използува затрудненото положение на Либералната партия, за да се прокара изменение в конституцията и незабавно да се установи умерено-конституципнен режим. Инициативата е на Т. Икономов. В края на май проектът на Икономов е обсъден в Шумен и е изпратено доверено лице при княза, за да му внуши да се откаже от извънредните пълномощия за сметка на прякото изменениена конституцията. Инициативата среща противодействие първо сред либералите в Русе, но тя не се приема и от основното ядро на Консервативната партия. Уверено в предимствата си, то не се удовлетворяваше от частични отстъпки, а желаеше да наложи безуславно целите си. Дори след като на всички ставаше ясно, че уверенията на правителството за законност и безпристрастие са фалшиви, да се разчита единствено на неоспоримото влияние на партията, да се поддържа илюзията за законност, означаваше заблуждение или безпомощност да се измени една вече непригодна тактика.
Изборите се провеждат на 14 и 21 юни в условията на полицейски режим и терор, което осигурява мнозинство на консерваторите. Това е единствения изход за правителството – засилване на репресивните мерки, за да сплашат либералите и да се обезглави народното движение. Ръководителите на Либералната партия не успяват да отговорят на насилието с насилие, на беззаконието – с беззаконие. Но те не
сториха и това, което е по силите им: да се откажат да участвуват в едно насилие, което би узаконило ликвидирането на Търновската конституция.

 

Второто Велико народно събрание се открива в Свищов на 1 юли 1881 г. За председател е избран убеденият консерватор Д. Греков. Тероризирани от правителствени шайки, представителите на Либералната партия не са допуснати да участват в събранието. За около един час 300-те депутати гласуват исканите от княза пълномощия, при това без разисквания и с аплодисменти. Въпреки усилията на княжеско – консерваторския блок да придаде на своята диктатура привидност на народно одобрение, тя бе наложена главно чрез демагогия, фалшификации, насилие против волята на огромното мнозинство от народа. Тук се корени и основната причина, източникът на несигурността и скорошната гибел на режима и пълномощията. Организаторите на преврата не успяха да привлекат на своя страна огромното мнозинство от народа, което остана вярно на конституцията.
Свидетел на събитието, кореспондентът на в. „Таймс" Макензи Уолес пише: „Имам чувството, че присъствам на едно много хубаво погребение на българската конституция".


След закриване на събранието княз Александър I издава манифест, в който обещава зачитане на свободата и правдините на народа, системна работа за усъвършенстване на държавното устройство, свикване на Обик­новено народно събрание за обсъждане на бюджета, данъците, приходите и разходите на държавата и въпроси от международен характер. България щяла да се превърне в страна с конституционномонархичен ред, при който парламентът е без представителен характер и лишен от законодателна инициатива, а правителството се назначава от княза и не е отговорно пред събранието.
Веднага след гласуване на княжеските пълномощия е назначено ново правителство, но без министър-председател и с участие на чужденци. Още със създаването на личния кабинет на княза, в правителството се оформиха две тенденции. Едната – открито реакционно-консервативна се стреми към пълно елиминиране на конституцията, към утвърждаване на силна монархическа власт и привидност на конституционализъм, при който гражданските права и свободи биха били достояние на една ограничена, привилегирована част от населението.Управляващ Министерството на вътрешните работи става руският офицер полк. А. Ремлинген. Военното министерство е поверено на руския генерал В. Крилов, а Г. Теохаров, К. Иречек, Г. Желязкович и д-р Г. Вълкович (дошъл от Източна Румелия) съответно поемат Министерството на правосъдието, на просвещението, на финансите и на външните работи. Консерваторите не влизат в кабинета.


Във външната политика на страната не настъпват промени. Новото правителство продължава линията на либералите по основните въпроси, които трябвало да се разрешат. Либералите са подложени на преследване - Др. Цанков е интерниран в Русе, П. Р. Славейков - в Трявна, П. Каравелов избягва в Източна Румелия, либералният печат е задушен от нови изисквания за издаването на вестник да има разрешение от Министерството на вътрешните работи, а чиновниците с либерални убеждения са уволнени.


Скоро обаче в управляващия лагер на княза, консерваторите и руските дейци изникват големи различия. Авторите на преврата и неговите главни извършители се сблъскват по железопътния въпрос.
Хитрово и полк. Ремлинген настояват руската фирма „Гинсбург-Струве" да строи български те железници, а консерваторите – френската фирма „Шатсбан". На 18 юли се състои заседание на Министерския съвет, което едва не довежда до разпадането му. В дневния ред бе включено искането на един руски капиталист да му се възложи незабавна концесия за построяването на жп линия София – Русе. Консерваторите не оспорват направлението на линията, а се обявяват срещу отдаването ѝ  на руски предпиемачи. Те настояваха строителството да се възлжи чрез търг, и то със съгласието на Народното събрание. Министерският съвет намери компромисен изход. На руския предприемач бе разрешено да започне проучванията, при условие, че разходът за тях не ще надхвърли 300 хиляди лева, които, ако не получи концесията, трябвало да му се върнат. Компромисът очевидно бе в полза на консерваторите. Железопътният спор започва разривът между довчерашните съюзници. Консерваторите поглеждат на руските искания като опит за налагане на чужда воля в българските работи. Хитрово пък разбира, че руските дейци са използвани да вършат черната работа на режима и да укрепват властта на княза и консерваторите. Постепенно той се убеждава, че Либералната партия е най-влиятелната политическа сила в обществото и тя се отнася със симпатия към Русия. Следователно, вместо да подкрепя малобройната консервативна група, царското правителство би трябвало да се опре на либералите и на широката българска общественост. В съгласие с това прозрение Хитрово установява връзки с някои умерени либерали с намерение да ги противопостави на консерваторите. Неговото поведение е в разрез с официалната руска политика, която все още дава своята подкрепа на княз Александър I и одобрява действията му. Тримесечният престой на Хитрово в княжеството му помага да направи някои нови констатации: либералите са управлявали по-добре и са разполагали с по-голямо влияние; князът печели благодарение смао на подкрепата на Русия; авторитетът на княза е паднал ниско и консерваторите се готвят да станат истински господари на положението. Той е още по-категоричен и в писмото си до Гирс от 19 август 1881 г. „Руското влияние - пише той - е пред огромна опасност; превратът е замислен от хора, които се отнасят враждебно към Русия, от агенти от Германия, Австро-Унгария, Франция, хора като Греков, Начович и Стоилов, на които князът и Ернрот са били само оръдия.”





Тагове:   криза,


Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: milom
Категория: Бизнес
Прочетен: 1853681
Постинги: 1110
Коментари: 556
Гласове: 2169
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031