В битката при Варна загива цветът на полското рицарство Смъртта на крал Владислав ІІІ Варненчик отключва тежка тригодишна политическа криза в Полша Иван Петрински

Страници от "Корона на историите" на ходжата Саадеддин с описание на битката при Варна, Национална библиотека "Кирил и Методий"-София; Рицарски меч, открит на бойното поле, трислойно желязо, централноевропейски оръжейни ателиета, средата на ХV в., Национален исторически музей-София; Схема на битката при Варна, 10 ноември 1444 г. (по Д. Ангелов и Б. Чолпанов). Илюстрация: автора

Дори да се окаже вярна хипотезата за независима, или поне васална, българска държава във високите части на Западна Стара планина (в. "Сега" от 2 юли 2009 г.), реалната власт на цар Константин Срацимир ще да е била незначителна. По-голямата част от времето до 1422 г. той ще да е прекарвал затворен в някой от труднодостъпните замъци в поречията на Тимок и Искър без кой знае какви възможности да влияе съществено върху събитията въпреки съчувствието на останалите европейски владетели.

Макар почти всички български земи вече да са под османска власт, при това здрава и сигурна, изглежда, че българите продължават да смятат поробването си за кратковременно. През 1433 г. френският пътешественик Бертран дьо ла Брокиер е удивен от една особеност на жителите на София. Всички те "имали голямо желание да се освободят от робството, стига да намерят някой да им помогне". Не бива да вадим погрешни изводи от последната част на цитата. Страшното, което се случва в края на ХIV в., е не толкова османското завоевание, колкото практически пълното унищожаване на политическия и интелектуалния елит (в. "Сега" от 19 юни 2008 г.), което оставя българите без водачи и опора в трудните десетилетия след османското завоевание. Както скоро ще стане ясно, дори и с външна помощ освобождението ще дойде след почти 5 столетия.

Сключеният през 1429 г. мирен договор между унгарския крал Сигизмунд и султан Мурад II стабилизира османските турци на Балканите. През 1430 г. пада Солун. През 1440 г. османските войски вече заплашват Унгария, след като опустошават южните части на страната от р. Тиса до Трансилвания, а на 27 юни завземат и Ново Бърдо, столицата на деспот Георги Бранкович, с което средновековната сръбска държава на практика престава да съществува. Мечтата за освобождение на балканските народи изглежда все по-далечна.

* * *

Няколко събития на Балканите все пак подхранват надеждите за избавление. През първата половина на 30-те години на ХV в. няколко османски армии са разгромени в Албания. През пролетта на 1443 г. близо до Железни врата и през септември при р. Яломица трансилванският войвода Янош Хуняди разбива османските войски. Почти до края на следващата 1444 г. надеждите на българите за освобождение сякаш се възвръщат. Нещо повече - някои османски извори твърдят, че владетелят на Карамания Ибрахим бег влязъл в сговор с новия полско-унгарски крал Владислав III. Така през 1443 г. султан Мурад II се оказва въвлечен в тежки сражения в Мала Азия, далеч от Балканите, което може би доголяма степен обяснява успехите на първия поход на крал Власилав III и Янош Хуняди. През 1444 г. с помощта на генуезки търговски кораби султанът се прехвърля през Проливите и обединява силите си с европейските османски войски.

Никак не е сигурно, че двата похода на крал Владислав III дори при най-благоприятно развитие на събитията биха имали някакво благотворно влияние върху историята на българския народ. Както свидетелства ходжата Саадеддин, кралят имал намерение "да завладее и премахне напълно царството на страната (т.е. да прогони напълно османските турци от Балканите"). В същото време едва 20-годишният крал вече има в титулатурата си и едно "по божията милост крал на . . .България . . .". Така походите на крал Владислав III трябва да се схващат единствено като завоевателни, с цел разширяване на земите, владени от Унгария и Полша, обединени в този момент в лична уния. Този поход трябва да се свързва преди всичко с отдавнашните мечти на Унгария за балкански завоевания, и на Полша - за излаз на Черно море. С България и с българите тези походи, за жалост, нямат много общо.

Вероятно така ще трябва да се разбират и някои податки за неучастие, или за непълноценно участие на българите в битката при Варна. Свидетелство за това е едно писмо на Янош Хуняди до папа Евгений IV, датирано през 1445 г. В него като една от причините за разгрома при Варна се посочват "неизпълнените обещания" на някои български князе - вероятно Фружин и наследниците му (Б. Цветкова, 1979 г. и въпреки П. Петров, 1969 г.). Ако добавим и безспорния факт, че разнородната войска на крал Владислав III ограбва и поругава наред православните храмове, че съществуват даже опити за обръщане в католицизъм на местното българско население, вероятно ще стане по-обяснимо ограниченото българско участие поне във втория поход на Владислав III. Наистина кралят забранява решително всякакви посегателства над православните храмове, но в разнородната му войска тази заповед едва ли е имала тежестта, която се е очаквало.

И още - въпреки че по пътя на втория поход някои български села се присъединяват изцяло към похода, маршрутът на кръстоносците е строго наблюдаван и ограничаван от османските войски, които на практика превръщат втория поход на Владислав III през 1444 г. в контролиран и направляван от самото му начало.

Ходът на битката при Варна е широко известен и често обсъждан, та тук ще може да се каже само главното - крал Владислав III и войводата Янош Хуняди успяват да отбележат силно начало за християнските войски. Точно когато победата изглеждала съвсем близо, самонадеяният крал, все още почти момче, извършва глупост, наричана учтиво "груба тактическа грешка". Начело на личната си гвардия от 500 конника, предимно поляци на възраст подобна на Владиславовата, кралят се насочва към еничарските редици, устремен към командния пункт на султан Мурад II. Разбира се, такава атака не можела да има успех. Малкият отряд е обкръжен. Започва методичното избиване на цвета на полското рицарство, на наследниците на най-знатните полски родове. Еничарят Коджа Хъдър обезглавява крал Владислав III и изпраща главата му на султан Мурад II.

Една наистина бляскава българска победа над западното рицарство имаше вчера своя 805-и рожден ден. В битката при Одрин - 14 април 1205 г., цар Калоян нанася първото страшно и незабравимо поражение на нововъзникналата Латинска империя. Вероятно битката при Варна е продължение в чисто военен аспект именно на Одринската битка. За съжаление, през 1444 г. нашите предци са от страната на победените.

 

 

* * *

 

На 10 ноември, в битката при Варна, наричана често "битка на народите", загиват между 10 и 12 хиляди християнски воини в опит да спрат настъплението на османските орди към Централна Европа. 500 от тях са най-изтъкнатите представители на полските аристократични родове. Всички те са от личната гвардия на крал Владислав III Варненчик и тях той предвожда в последния си непремислен щурм към еничарското укрепление. Всички те са съвсем млади и са бъдещето на средновековна Полша. В битката при Варна загиват и особено много представители на полския висш клир.

Унижощаването на военния, аристократичен и религиозен елит при Варна има тежки последици за Полша. Крал Владислав III, естествено, не оставя наследници, но не само поради младата си възраст. Полша избира следващия си крал - Казимир IV Ягело, по-малък брат на Владислав III, чак на 25 юни 1447 г.

Както е добре известно, тялото на Владислав III никога не е намерено. Само главата му дълго е разнасяна из анадолските провинции на Османската империя, дебело обмазвана с пчелен мед. Гробницата на краля до Варна, както и гробът в замъка Вавел в Краков, са символични, т.нар. кенотафи, които не съдържат тленни останки.

През 1918 г. е започната процедура за канонизирането на Владислав III, която е спряна от Ватикана поради нетрадиционната сексуална ориентация на краля.
от в.СЕГА