Българският Исус 

Дякон Васил Левски 
Наместо сълзи - сега леем куршуми. 
Тези думи, читателю, с които приключих предишния си разказ, не са мои - те са достойни за перото на поет от ранга на Христо Ботев. 
Но не са и негови. 
В началото на 1871 година, през януари, в Букурещ в редакцията на вестник „Свобода" се получила дописка от България, която завършвала с думите: 
И ето, че идем, г-н редакторе, през вестникът ви да представим народното мнение пред света. 
В бележка към дописката г-н редакторът на вестника Любен Каравелов пояснява: 
Тая дописка е писана от едно такова лице, към което ние имаме пълно доверие: изпърво, ние познаваме това лице като човек честен, родолюбив и деятелен; а, второ, той в продължение на две-три години е обикалял цяла България и имал е време да узнае народът и неговият дух; следователно ние се радваме, че можем да украсим вестникът си с неговата дописка. 
Дотук добре. За съжаление обаче редакторът Любен Каравелов решил да украси и дописката - преработил я, изгладил я, дообяснил я, доуточнил я, разводнил я и казано направо - окепазил я. Още по-лошо: фалшифицирал най-важното в нея: 
Ще имаме едно знаме - пишел дописникът, - на което ще пише: „Свята и чиста р е п у б л и к а". 
(Тези три думи сигурно вече подсещат читателя кой е бил този дописник...) 
Каравелов го поправил - сменил и трите думи: 
На нашето знаме тряба да бъдат написани само три думи: „С в о б о д а и с е к и м у с в о е т о!" 
Изглежда, много се плашели по онова време от думичка¬та република (повече, отколкото от думичката свобода), щом дори председателят на тогавашния Български Революционен Централен Комитет Любен Каравелов побързал да я махне. 
Ще рече той да я махне и по-късно, когато седнали с Левски през април следващата, 1872 година да тъкмят Устава на БРЦК, Левски обаче се опънал, тогава Наталия, жената на Каравелов, която се въртяла наоколо, извикала: 
- Ти луд ли си бе, Василе, да говориш за република? Я се огледай: в цяла Европа монархии, ще ви смажат за едната дума като парижките комунари! 
Тази Наталия била проклета жена, два пъти по-висока от Каравелова, с лют характер и неимоверна физическа мощ, ко¬мандвала тя крехкия и кротък Любен безпрекословно 
и се отнасяше неприязнено към революционното дело за България - пише Никола Обретенов. - По всичко личеше, че тя искаше да изкористи това движение, а пък Каравелов и апостолите се решително противопоставяха на нея, такива спорове свършваха с бурни скандали. 
Една вечер, когато тя се бе разлютила и се караше на Каравелова, Левски му каза уж на шега, когато тя бе излязла: 
- Защо ми не позволиш да те отърва от тая сръбкиня, аз имам стрихнин за нея. 
Читателят ми сигурно е вече леко смутен. Смутен съм аз още повече. За царете да се пише, беше лесно - кой знае кой какъв е бил... Сега ми предстои най-трудното. Каквото и да напиша, ти, читателю, знам, ще кажеш: не, не е това, това не е моят Левски! 
Няма по-известна и същевременно по-непозната лич¬ност в нашата история: всеки българин носи Левски в себе си, а кой е бил той всъщност, що за човек е бил този, когото „селяните прости светец го зовяха" ? - никой не знае. Не знам и аз. 
Нашите възрожденци - Раковски, Каравелов, Левски, Ботев, Бенковски и прочие - отдавна са канонизирани в наша¬та история, можеш само да им лъскаш ореолите, посегнеш ли на нечий ореол - горко ти! 
Така че не чакай нещо ново и от мен, читателю. А може би е вярно, че за великите хора пишем скучно, защото не сме¬ем да кажем истината, човешката истина... 
Колкото пъти се докосна до личността на Левски, покой не ми дава един въпрос: защо този човек, когото сега всички считаме за велик и за светец, в когото днес всички се кълнем -защо тогава, приживе, е бил изоставен (да не кажа предаден) почти от всички? 
Каква мъка и какво разочарование стене в последните му думи, преди да тръгне към бесилката: 
-Ах!! помислих аз на умът си, страшно да извикам, като лев на Балкана: „Елате мои мили братя Българи, решителни юнаци! - мене отървете от 20 заптии!" По пътя няма никой и аз бях все в надежда... 
Да основеш стотици тайни комитети, да закълнеш хиляди съзаклятници (Те са милиони, целият български народ - повтарял той гордо в съда), 
цяла седмица 20 заптиета да те влачат през зимната вие¬лица по пустите пътища от Търново до София 
и да не се намерят поне пет души решителни юнаци да устроят засада и ако не успеят да го отърват, поне да го убият - наистина е страшно! 
По пътя няма никой и аз бях все в надежда... 
Докъде е било стигнало разочарованието му, разказва следната случка. Като пристигнали в Орхание, каймаканинът го познал - бил му гостувал Дякона няколко пъти „под вънкашност чужда", почерпил го едно кафе и му рекъл: 
- Дяконе, зима е, ще минавате Балкана, гологлав си, ще замръзнеш, да ти дам калпак? 
Левски бил отвърнал: 
- Фес! Само фес! 
Ами в съда - бил ли е все в надежда, когато неговите най-верни хора го сочели с пръст и дружно викали: 
- Той е! Познаваме го: Дякон Левски е! 
Но да не бързаме. И за да не предизвикаме гнева на учи¬телките по история, нека първо повторим послушно онова, което всички знаем за Левски. 
На 14 години Васил останал сирак и майка му го дала послушник в манастира при вуйчо му, архимандрит хаджи Василий. След 6 години приел монашеството под името дякон Игнатий. 
Стоп! Прости ми, читателю, че прекъсвам още в начало¬то академичния си разказ, но в главата ми щукна една преинтересна и малко известна история, разказана от проигумена на Рилския манастир йеромонах Кирил, който по онова време е бил таксидиот и изповедник на Рилската обител в Карлово: 
Гина Кунчева искаше синът й да се запопи; затова беше му избрала невеста и бързаше да го ожени, а вуйка му хаджи Василий искаше да го закалугери. Братът хаджи Василий и сестрата Гина се скараха за бъдещето на Василя. Родът на Караивановци и Кунчовци в Карлово се раздели на две враж¬дебни партии по въпроса за покалугеряването или запопванието на Василя. Кунчевци начело с Гина искаха Васил поп да бъде, а Караивановци начело с хаджи Василия - Васил да се покалугери. Като близък приятел на хаджи Василий намесих се е роднинския спор и по моя покана Кунчевци и Кара¬ивановци се събраха на роднински съвет в светогорския ме¬тох. Пред събраните роднини и приятели Гина оскърби хаджи Василия. За да се тури капак на спора, аз повиках послушника Василя и го накарах сам той да реши повдигнатия спор между майка му и вуйка му. Васил каза: 
- Ще се покалугеря, ако вуйка ми ме проводи на учение в Русия, и то още тая година. 
Хаджи Василий обеща на сестреника си пред целия роднински съвет и го накара да целува ръка на всинца присъствуващи. Гина се примири. 
На другия ден, на 24 ноември 1858 г., всички роднини и приятели на Кунчевица и хаджи Василия и няколко от карловските първенци отидохме в Сопотския мъжки манастир, гдето се извърши и обредът. Аз бях приемният отец на Васи¬лий в посвещаването му в служение на монашеството. От Васил Иванов той стана дякон Игнатий. Тоя ден бе тържествен за хаджи Василия. Той похарчи около хиляда гроша за угощение на присъствуващите във време на обреда. Дякон Игнатий, моят духовен син, нямаше нито един косъм на ли¬цето, когато го задяконихме, доколкото помня, бе тих, мирен, благонравен, чини ми се, че бе и страхлив... 
Докато възмутените учителки по история зачеркват последното изречение („Каквооо?! Левски - страхлив?! Как може?!"), ние, читателю, да си зададем еретическия въпрос: 
а какво щеше да се случи, ако хаджи Василий, този прочут скъперник, макар и божи човек, не беше излъгал най-безбожно и наистина беше проводил Василя на учение в Русия? 
Какъв щеше да стане Дякона? Нямаше ли да стане архимандрит, владика, висш духовник - и щеше ли тогава да извика: „Манастирът тесен за мойта душа е!", щеше ли да стане пак Васил Левски, щеше ли да се случи всичко онова, което ще се случи след четири години - и по-нататък? 
И дали не трябва паметник да вдигнем на този хаджи Василий, защото, ако не беше поскъпил грошовете си, ня¬маше да имаме ний своя светъл Апостол на свободата и цялата ни История може би щеше да бъде друга? 
Но да продължим академичния си разказ. 
След 4 години през Карлово минал някакъв странник, заговорил уж за нещо дякона Игнатий и му пъхнал в джоба на расото едно смачкано листче, на което пишело: 
Мили братя българи! Време дойде веке и ние да съкрушим тежкото иго на нашите мъчители неверни турци. Ставайте, братя, на оръжие! 
Това бил познатият ни Позив за въстание на Раковски. 
Дякон Игнатий захвърлил расото, откраднал коня на вуйча си и препуснал към Белград. Там се записал доброволец в Първата българска легия. 
Един ден, като се сражавали за Белградската крепост с турците, Васил прескочил някакъв голям трап и Раковски, като видял това, плеснал с ръце и възкликнал: 
- Това се казва скок на нубийски лев! 
Васил го поправил: 
- Български лъв. 
- Отсега нататък - рекъл Раковски - Василя ще го наричаме Дякон Левски. 
Васил се подписвал Лъвскiй. 
По-късно Наталия Каравелова разказвала за Левски нещо още по-фрапантно: 
Стои Любен прав, а той поотстъпи малко, па се заси¬ли, припне и го прескокне, лек като перушина, бърз като сърна. 
(Каравелов не е бил левент, но все пак...) 
След разтурянето на легията Васил Лъвский се завърнал в Карлово и пак облякъл расото, но от главата му не излизали думите на Раковски: „Нека никой не чака от другиго да го освободи - нашата свобода от нас зависи!" Това, както ще видим по-нататък, станало негово верую. 
След една година, навръх Великден, отрязал косите си и захвърлил пак расото. Три години учителствал из България и Добруджа, през пролетта на 1867 година минал Дунава с чета¬та на Панайот Хитов като знаменосец - и както пише в стихот¬ворната си „Автобиография": 
пушка белгийска и чифт пищови 
и остра сабя на мен блещяха. 
(Казват, че Ботев, като прочел тази негова „Автобиогра¬фия", възкликнал: „Какъв велик човек, а какви лоши стихове!") 
От Тутракан четата стигнала до Котел и от там по хребе¬та на Балкана, по хребета на Балкана - минала в Сърбия, пътьом четниците отрязали две-три зелки (турски глави), изяли пет-шест агнета - и толкоз. 
През зимата на същата година в Белград била образува¬на Втората българска легия, Левски се записал в нея, но заболял смъртно, двама сръбски лекари разпрали корема му, Левски оживял, но раната останала незатворена и кървяща до края на живота му. 
През пролетта на 1868 година, още болен на легло, той написал писмо до войводата си Панайот Хитов: 
„Дойдете при мен или да ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече Бог, за което ако испечеля, печеля за цял народ, ако изгубя - губя само мене си... Ваш хоръгвоносец В. И. Лъ-ский". 
Войводата, изглежда, не обърнал внимание на хоръгвоносеца си, но какво е мислел да прави В. И. Лъ-ский, става ясно малко по-късно: 
като отишъл в Букурещ, там в читалището „Братска любов" срещнал богатия търговец Димитър Ценович, 
току-що от България била дошла страшната вест за тра¬гичния край на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, та Левски рекъл на Ценович: 
- Както виждате, аз пък и с очите си видях, като носих байрака на войводата Панайот: с чети нищо не можем направи, с чети България никога няма да освободим, най-много сегиз-тогиз да дигнем пушилка из Балкана и да покажем, че съществуваме като народ. За да успеем, трябва вътрешна организа¬ция, която да подготви народа за революция. 
- Когато ти мислиш така и си уверен, че по този начин ще се успее - рекъл му Ценович, - що стоиш тука, а не отидеш в България? 
- Нямам пари - отвърнал Левски, - а без пари нищо не може на този свят. 
- Колко пари ти трябват? 

- Стигат ми 30 турски лири - рекъл Левски. 
Ценович го погледнал и му се засмял: 
- Какво ще правиш с толкова малко пари? 
- Аз няма да отида да подкупвам турските министри, та да се нуждая от много пари - засмял се и Левски. - Аз имам нужда от пари, колкото да пропътувам от тука до някои градо¬ве в България и да се облека. 
Без да му мисли повече, Ценович извадил кесията си и му броил тридесет лири. 
Левски му дал запис, че е получил от него тези пари за народното дело , станал от масата и се запътил към покрайни¬ните на Букурещ, където спял, поради бедност и нямане къде, в една запустяла воденица.
Тук нека прекъснем за малко разказа си и да прочетем едно старо писмо, писано през ноември 1868 година: 
Пиша ти, приятелю , че аз... достигнах до такова жалостно положение, което не можа ти описа. Живея съвършено бедно, дрипите, които имах, се сьдраха и мен ме е срам да изляза деня по улиците. Живея на самия край на Букурещ в една ветраничава воденица, заедно с моя съотечественик Васил Дяконът. За препитанието ни не питай, защото едвам на два и три деня намираме хляб да си уталожим гладът... 
Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер. Когато ние се намираме в най-критическо поло¬жение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и се весел. Вечер, дордето ще легнем - той пее; сутрина, щом си отвори очите - пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките си тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности!!... 
Х р. Б о т й о в

Поклон пред паметта му