Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.03 18:57 - Колко струва издръжката на руските белоемигранти в България?
Автор: milom Категория: Бизнес   
Прочетен: 244 Коментари: 0 Гласове:
3



 Революцията и гражданската война в Русия от 1917-1920 г. принуждават стотици хиляди руски граждани и части от т. нар. Бяла армия да емигрират към цял свят. Около 30-35 000 от тях – цивилни бежанци и разоръжени войници от армията на ген. П. Н. Врангел пристигат и в България.
Въпреки тежките поражения от Първата световна война и огромния поток бежанци от изгубените български територии, България е принудена да ги приеме. Това задължение е породено от две външни обстоятелства: диктат на победителите от войната в лицето на Съюзната комисия, а също и изискванията на току що създадената авторитетна международна организация – Общество на народите (ОН), към която държавата ни се присъединява през 1919 г. Като победена страна България не може да се противопостави на натиска, и въпреки известни опити да намали броя на бежанците, в крайна сметка ги приема и устройва изключително добре.
  Под покровителството на лявото правителство на БЗНС начело с Александър Стамболийски и на Обществото на народите, през 1922-1923 г. 11 000 от руските бежанци се завръщат по домовете си. Останалите около 24 000 души заживяват постоянно в България, създават свои емигрантски училища, културни и стопански организации. Чак до началото на 50-те години на ХХ в., българската държава заделя значителни суми от бюджета си за тяхното социално и културно подпомагане. Издръжката на руските бежанци в България започва още с пристигането на първите групи от тях през 1919 г. Първоначално тя се поема от обществените организации в страната като Славянското дружество, Руско-българския комитет, различни благотворителни комитети и др., които им осигуряват жилища и се грижат за прехраната им. Началото на държавното бюджетно финансиране за русите започва през 1920 г., когато страната, по настояване на великите сили, започва да издържа 3000 ранени войници от разгромената армия на ген. Деникин, а също и ранени и болни цивилни граждани. За целта от бюджета на и без това обеднялата страна са отпуснати 2 милиона и 400 000 лв.
  През ноември 1920 г. Бялата армия на ген. П. Н. Врангел претърпява поражение в Кримския полуостров. В края на годината и в началото на 1921 г. разбитите й части, заедно с бягащото от ужасите на болшевиките гражданското население, са настанени в страната. Българското правителство поема първоначалните разноски по устройването им, като отпуска целеви кредит в размер на 1 200 000 лв . От началото на февруари 1921 г. издръжката на руските бежанци в България се поема от руските емигрантски структури – Съветът на руските посланици в Париж.
  На 30 ноември 1921 г. по настояване на Обществото на народите, правителството на Александър Стамболийски създава специален Комитет, който да се грижи за обслужването на руските бежанци и му гласува бюджет от 2 млн. лв. С част от тези пари в България са настанени и устроени 3000 руски деца, като са поети и разноските по изхранването им по време на пътуването им до България. След 15 януари 1923 г. комитетът е преименуван на Комитет за руските бежанци в България (КРБ) към Министерството на външните работи и на изповеданията (МВнРИ). Целта му е да обслужва руските бежанци в страната, така, както би ги обслужвала една руска легация: правна защита на бежанците, издаване на удостоверения за самоличност, актове за гражданско състояние и др. На комитета държавата поверява и разпределението на сумите за социално подпомагане на нуждаещите се категории руси, а също и за издръжката на руските деца, училища и медицински заведения. Към средата на 1923 г. Съветът на руските посланици в Париж обявява, че руските средства са на привършване и приема решение, че повече не може да финансира издръжката на русите по света, в т. ч. и в България. Решението поставя началото на постоянното държавно подпомагане на руските емигранти в България. Първоначално обект на социални грижи стават руските деца – повечето сираци от войната. С постановление на Министерския съвет от 14 август 1923 г., към МВнРИ се създава Комисия за издръжка на руските деца в България, продължила дейността си до 1932 г. Тя подпомага развитието на руското учебно дело в България, като разпределя суми между реските училища в страната, настанява децата в тях, грижи се за болните и др. За финансирането на дейността й, ежемесечно от държавния бюджет се отпускат по 500 000 лв.
  От 1924 г. българската държава започва да отделя ежегодно суми от държавния бюджет за издръжка и на руските инвалиди, бедни и нетрудоспособни възрастни, като предоставя по 400 000 лв. месечно на КРБ, а той от своя страна ги разпределя между нуждаещите се. От началото на 1925 г. общата сума за издръжката на руските емигранти нараства до 12 224 000 лв. годишно. Тя задоволява около 50 % от нуждите на руските емигранти. Останалото те си набавят сами чрез дарения и по други начини. Установено по този начин, държавното подпомагане на руските емигранти се запазва в горните размери до 1931 г. От края на 20-те години на ХХ в., по примера на Чехословакия, тази дейност започва да се нарича „руска акция”. В началото на 1931 г., в условията на световната икономическа криза, сумите за „руската акция” се намаляват с около 30 % и стават 11 520 000 лв. годишно. През финансовата 1933/1934 г. намалението вече е 14 % и сумата е установена на 9 600 000 лв. годишно, а през 1934/1935 г. тя става 8 800 000 лв. Повърхностният поглед към цифрите води до извода, че русите са доста зле при това непрекъснато намаление на сумите за подпомагането им. Сравнението обаче със социалните дейности в полза на българите сочи, че страната е доста щедра към русите. Към 1935 г. в България има около 1 милион нуждаещи се, за които държавата отпуска 45 мил. лв. годишно, или средно по около 45 лв. на човек. По същото време нуждаещите се руси са около 3000 души, а държавната помощ за тях е 9 мил. лв., или средно по около 3000 лв. годишно на човек.
  Безпартийните правителства, управлявали България след преврата от 19 май 1934 г., извършват реформа в „руската акция”, като установяват постоянни суми за социалното подпомагане на отделните категории руски бежанци. През август 1935 г. средствата предназначени за русите са фиксирани на 9 милиона лв. годишно, от които 2 500 000 лв. са за издръжката на инвалиди, инвалидни домове и неработоспособни, около 6 000 000 лв. за медицинското обслужване на русите и за руските училища, интернати, детски домове, студенти и медицински заведения и около 700 000 лв. – за заплати на чиновниците в ръководните структури на акцията. С незначителни изменения сумата от 9 милиона и нейното разпределение, се прилагат през целия период до 9 септември 1944 г. След 1924 г. една категория от руските бежанци – ветераните от Руско-турската Освободителна война 1877–1878 г. , пристигнали като емигранти у нас, стават обект на изключителни привилегии от страна на българската държава. В нарушение на Търновската конституция, на 18 април 1924 г. българските депутати приемат една извънредна мярка – за даване на месечни пенсии на ветераните от Руско-турската война 1877-1878 г., в размер на 1000 лв. Мотивите за решението са политически и хуманни – България е длъжна да подпомогне изпадналите в беда свои освободители, които са възрастни, болни и нетрудоспособни и водят труден и мизерен живот. Болшинството от тях са над 65, а някои – над 80 години. Тъй като съгласно Търновската конституция чужденците в Царството нямат право на пенсии, депутатите намират “соломоновски” изход – на ветераните се отпуска не пенсия, а “временно месечно пособие”. Колкото и да звучи парадоксално от днешна гледна точка, на вота се възпротивяват единствено комунистите. Техният депутат Димо Хаджидимов заявява в парламента, че “тия хора водят борба против отечеството си, поради което решението означавало провокация към Съветска Русия”.
  През 1925 г. парламентът трансформира месечните помощи на ветераните в пожизнени пособия, които се предоставят само за живущите на територията на България лица. От 1 декември 1926 г. пособията са увеличени на 2000 лв. месечно, като е дадена възможност в случай на смърт вдовиците на ветераните да получават половината от размера й. През 1927 г. Народното събрание прави още един жест към ветераните. По здравословни причини някои от тях заминават да живеят временно и да се лекуват в чужбина и молят българските власти да им изпращат пенсиите на новото местожителство, при това в съответната за държавата валута. Приетото утвърдително решение продължава да действа до 1934 г. От него се възползват графиня Олга Толстой, Варвара Гурко, Александър Мосолов, граф Леонид граф Игнатиев, Петър Глоба, ген. Анатолий Адамович и др.
  Приказките за щедростта на българските власти към руските ветерани се разпространяват по цяла Европа. В края на 20-те години участници в Освободителната война, живущи извън страната, също се опитват да получат помощи, но вече и светът и България се тресат от най-голямата стопанска криза на ХХ в. Поради тежкото финансово положение на страната, този път ветераните получават отказ. Направено е изключение само за големия писател В. Немирович-Данченко, (живущ в Прага) не само заради участието му в Руско-Турската война, но и за статиите му в чуждата преса за героизма на българския войник през Балканските войни. От 3 март 1928 г. Народното събрание му отпуска пожизнена годишна помощ от 24.000 лв.
През 1929 г. парламентът увеличава пособията на руските ветерани живущи в България на по 2500 лв. месечно. Размерът на сумата се запазва в този си вид до 1944 г. Той е твърде внушителен, като се има предвид, че заплатата на един квалифициран български гимназиален учител по това време е около 2000 лв. Тази привилегия е прецедент в историята на руската емиграция по света.  Навлизането на Съветската армия в България през септември 1944 г. внася радикални промени в „руската акция”. Под натиска на съветските политически представители, установили се в страната до края на 1947 г., са реализирани поредица от мероприятия за ликвидиране на „руската акция” и всички руски емигрантски структури. Разглеждайки руските бежанци като врагове на съветската власт и на отечественофронтовското правителство, властите забраняват руските емигрантски организации и отказват да дадат разрешение за дейността на руските училища и руските болници. В същото време обаче, съветските представители задължават българската държава да продължи да финансира социалните нужди на русите в страната. В условията на следвоенната разруха и инфлацията, сумите за целта нарастват значително. В бюджета на социалното министерство за 1945 г. са предвидени 12 мил. лв. за издръжка на руските инвалиди, а за следващите 1946-1951 г. сумата е увеличена на 20 милиона. Държавни субсидии се дават и на руските деца и студенти, които след ликвидацията на руските училища започват да учат в българските учебни заведения. В периода 1949-1951 г., под съветски натиск, българската държава финансира издръжката само на онези руски бежанци, които са приели съветско гражданство. Сумата е в размер на 20 милиона годишно. Решението принуждава всички нуждаещи се инвалиди и нетрудоспособни да станат съветски граждани. Официалното държавно финансиране на нуждите на руските бежанци в България приключва към 1952 г. До края на 1944 г. по “руската акция” и за месечните пособия на ветераните от Освободителната Руско-турска война са изразходвани 199 600 000 лв. Ако към тази сума се прибавят и средствата, дадени от отечественофронтовските правителства на България през 1945–1951 г., възлизащи на 132 000 000 лв., а също и похарчените 12 197 189 лв. за реставрацията и зографисването на руския храм “Св. Николай” в София, ще се получат 343 797 189 лв. Тази внушителна сума не се нуждае от коментар.

Цвета Кьосева (fakel.bg)



Гласувай:
3
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: milom
Категория: Бизнес
Прочетен: 1408911
Постинги: 1105
Коментари: 553
Гласове: 2159
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Август, 2018  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031